Читаем Баудолино полностью

— Това са чудеса на хидравлическото изкуство, което изучавам, като следвам знанията на мъдрите александрийски учени отпреди много векове — усмихнал се гордо Ардзроуни. — Много е просто: под жертвеника има метален съд с вода, която се затопля от огъня. Тя се превръща в пара и през един сифон, който всъщност е една извита тръба, парата изпълва една кофа, в която се изстудява и се превръща отново във вода; от тежестта на водата кофата се спуска надолу и чрез малката макара, на която е провесена, задвижва два дървени цилиндъра, които от своя страна завъртат осите на вратата. И тя се отваря. Просто, нали?

— Просто ли? — казал Фридрих. — Направо удивително! Наистина ли гърците са познавали тези чудеса?

— Тези и много други. Египетските жреци също са ги познавали. Те са използвали тази хитрост, за да отварят само с глас вратите на храма, и вярващите са го възприемали като чудо — обяснил Ардзроуни.

После приканил императора да прекрачи прага. Влезли. Насред залата се издигал друг странен уред: кожено кълбо, закрепено към кръгла плоскост чрез две дръжки, изгънати под прав ъгъл; плоскостта представлявала капак на метален казан, под който били струпани дърва. От горната и от долната част на кълбото излизали две тръбички, завършващи с човки, обърнати в противоположни посоки. При вглеждане човек забелязвал, че двете дръжки, свързващи кълбото с кръглата плоскост, всъщност били тръби, които долу тръгвали от казана, а горе се вмъквали във вътрешността на кълбото.

— Казанът е пълен с вода. Сега ще я загреем — казал Ардзроуни и отново запалил буен огън.

След няколко минути водата закипяла, след това се чуло свистене, отначало по-слабо, после силно, и кълбото започнало да се върти между двете дръжки, а човките пуфкали кълбета пара. Кълбото се въртяло така известно време, след това движението му се позабавило и Ардзроуни побързал да запуши двете тръбички с мека глина.

— И тук принципът е прост — казал той. — Водата в казана завира и се превръща в пара, която изпълва кълбото. Парата излиза от кълбото бурно и в противоположни посоки през двете тръбички и му придава въртеливо движение.

— И за какво друго лъжливо чудо са го използвали? — запитал Баудолино.

— За никакво, но то доказва една голяма истина — позволява да се докосне с пръст съществуването на празното пространство.

Борон това и чакал. Щом чул да се говори за празното пространство, веднага настръхнал и запитал как тази хидравлична играчка можела да докаже съществуването на празното пространство.

— Много просто — казал Ардзроуни. — Водата от казана се превръща в пара и изпълва кълбото, парата излиза от кълбото, като го кара да се върти; когато кълбото се забавя, знак, че в него вече няма пара, запушваме човките. И тогава какво остава в казана и в кълбото? Нищо, тоест празно пространство.

— Бих искал да го видя — казал Борон.

— За да го видиш, трябва да отвориш кълбото, а тогава въздухът веднага ще влезе в него. Но има едно място, където можеш да стоиш и да усетиш присъствието на празното пространството. Ще го усещаш обаче за кратко време, защото, останал без въздух, ще умреш от задушаване.

— И къде е това място?

— Горе, в една стая над нас. Сега ще ти покажа как мога да създам празно пространство в тази стая.

Вдигнал факлата и показал друга машина, която до този момент била останала незабелязана в полумрака. Била много по-сложна от двете предшестващи, защото, така да се каже, вътрешностите й били извадени на показ. Представлявала огромен алабастров цилиндър, в който се виждала неясната сянка на нещо като барабан, стърчащ наполовина от големия цилиндър и свързан в горната си част с грамадна дръжка, която можела да бъде задвижвана с две ръце като лост. Ардзроуни задвижил този лост и гостите видели как барабанът първо се издигнал, а после се спуснал, докато стигнал дъното на външния алабастров цилиндър. От горната част на алабастровия цилиндър излизала дебела тръба, направена от здраво съшити животински мехури. Тази тръба излизала навън през тавана на стаята. А долу, в основата на цилиндъра, имало отвор.

— И така — обяснил Ардзроуни, — тук нямаме вода, а само въздух. Когато вътрешният барабан се спусне, той сгъстява въздуха, който се намира в алабастровия цилиндър, и го изгонва през долния отвор. Когато лостът издига барабана, той задвижва едно капаче, което запушва долния отвор, тъй че въздухът, изгонен от алабастровия цилиндър, да не може да се върне назад. Когато барабанът се изкачи напълно, той задвижва друго капаче. То пуска въздуха, идещ през тръбата от животински мехури от горната стая, тази, за която ви говорих. Когато барабанът се спусне отново, то изтласква през долния отвор и този въздух. Полека-лека моята машина изсмуква целия въздух от горе и го вкарва тук, тъй че в онази стая над нас се създава празно пространство.

— А в нея не влиза ли отнякъде друг въздух? — запитал Баудолино.

— Не. Веднага щом машината се задейства, чрез тези въженца, свързани с лоста, се затварят всички дупки и процепи, през които в стаята може да проникне въздух.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Чудодей
Чудодей

В романе в хронологической последовательности изложена непростая история жизни, история становления характера и идейно-политического мировоззрения главного героя Станислауса Бюднера, образ которого имеет выразительное автобиографическое звучание.В первом томе, события которого разворачиваются в период с 1909 по 1943 г., автор знакомит читателя с главным героем, сыном безземельного крестьянина Станислаусом Бюднером, которого земляки за его удивительный дар наблюдательности называли чудодеем. Биография Станислауса типична для обычного немца тех лет. В поисках смысла жизни он сменяет много профессий, принимает участие в войне, но социальные и политические лозунги фашистской Германии приводят его к разочарованию в ценностях, которые ему пытается навязать государство. В 1943 г. он дезертирует из фашистской армии и скрывается в одном из греческих монастырей.Во втором томе романа жизни героя прослеживается с 1946 по 1949 г., когда Станислаус старается найти свое место в мире тех социальных, экономических и политических изменений, которые переживала Германия в первые послевоенные годы. Постепенно герой склоняется к ценностям социалистической идеологии, сближается с рабочим классом, параллельно подвергает испытанию свои силы в литературе.В третьем томе, события которого охватывают первую половину 50-х годов, Станислаус обрисован как зрелый писатель, обогащенный непростым опытом жизни и признанный у себя на родине.Приведенный здесь перевод первого тома публиковался по частям в сборниках Е. Вильмонт из серии «Былое и дуры».

Екатерина Николаевна Вильмонт , Эрвин Штриттматтер

Проза / Классическая проза