Бедствие на високи токчета

Част от всеки план да позвъни на баща си винаги включваше неотложна причина да затвори и разумна възможност той да не вдигне и тя да се размине единствено със съобщение.

— Топло ли ти е? — Таксиджията се протегна да изключи парното.

— Никак. — Тънките златни каишки около голите й стъпала и глезени бяха предлог да поиска топлина. Всъщност й беше добре, както се беше закопчала в плътното палто, но не би го признала. Парното имаше две степени: пълна мощност и изключено. Когато беше изключено, прозорците се заледяваха толкова бързо, че шофьорът нямаше видимост.

Не че това го притесняваше особено.

Бренди притвори очи, пое си дъх на няколко пъти, за да се успокои, и натисна номера на баща си.

Той вдигна.

Кофти късмет.

— Татко, Бренди е. — Гласът й звучеше бодро и жизнерадостно, в пълен контраст с начина, по който се чувстваше.

— А, ти ли си. Какво искаш?

Очевидно го беше хванала по средата на някаква среща. Тонът му беше доста отегчен.

— Нищо не искам, татко. Обадих се да ти честитя рождения ден.

— Аха. Мерси.

Поддържай разговора, Бренди.

— Как празнуваш?

— Работя.

— О! Добре. — Каква изненада. Когато беше малка, той пропусна повече рожденни дни — нейни, негови, на Тифани — отколкото бяха годините му. — Пристигнах благополучно в Чикаго.

— Значи си пристигнала. — Чу го да прелиства някакви документи. — Как е работата?

— Още не съм започнала. Започвам в понеделник.

Той изсумтя.

— Много ще ми е интересно. Бас държа, че в „Макграт и Линдоберт“ никога не са си имали балерина.

— От тринайсетгодишна не съм ходила на уроци по балет. — Когато парите от еднократната издръжка на Тифани след развода свършиха, се наложи да избират между балета и яденето.

— Не на мене тия. Нали ходеше на балет в колежа. Пълна глупост! Защо не се записа на спорт? Спортът щеше да те научи на борбеност.

— Танцуването не е глупост, татко. — Разбира се, скритият подтекст беше, че тя е глупава. Възползваше се от всеки удобен случай да й го натякне.

Защо ли това я нараняваше; нали знаеше, че не е вярно? Но при неговия студен, презрителен тон тя се върна към онзи момент преди четиринайсет години, когато ги напусна с майка й, цялата мъка я заля отново и тя потрепери от болката на изоставено дете.

— Да-а… Как е Макграт?

— Скоро ще се видя с чичо Чарлс. Да му предам ли поздрави?

— Да. Дъртият глупак не ме харесва, но какво ми пука. Винаги е добре да поддържаш връзките си. — Някой го заговори. Жена. Може би секретарката му или новата му любовница, или и двете. — Слушай, Бренди, зает съм. Обади ми се, след като започнеш работа, за да видя дали ще има някаква полза от безбожно скъпата ти диплома.

Понякога направо й идеше да му извие дебелата гуша.

— Татко, ти ме убеди да взема парите от теб, вместо да изтегля студентски заем. Това бил най-смисленият вариант, защото така съм нямало да плащам лихви.

— Да съм твърдял, че не искам да си прибера обратно парите? — скастри я той.

— Ще ти платя — тихо отвърна тя.

— Ще си платиш като поп.

— Ехо, тук ли да завивам? — намеси се таксиджията.

Той взе завоя толкова рязко, че рамото й се удари във вратата.

— Надявам се, че тук. — Буквално се молеше на Бога да са пристигнали. Искаше да приключи с това такси. Искаше да приключи с този разговор. Е, не непременно в тази последователност. — Татко, трябва да вървя. Ще си поговорим по-нататък.

Но той вече беше прекъснал.

Таксито мина през отворената желязна порта на чичо Чарлс и пое по дългата осветена алея със скорост от петдесет километра в час.

Бренди ядосано натика телефона в чантата си. Лицето й беше почервеняло. Мътните да го вземат баща й. Винаги я караше да се чувства като некадърен лентяй. Изобщо не биваше да взима от него парите за следването. Още тогава знаеше, че това няма да доведе до нищо добро, че й предлага парите само за да я манипулира по-нататък. Но каквато си беше наивна, бе повярвала, че този път й е предложил помощ, защото най-после е осъзнал, че я обича.

Глупачка.

Шофьорът яростно наби спирачки и се закова на три метра след широкото извито стълбище, което водеше към централната врата.

— Трийсет и седем долара и двайсет и пет цента — обяви той, сочейки брояча.

— Обратно пред стълбището. — Тя така натърти всяка дума, че гласът й зазвънтя като оловен кристал. Не беше в настроение да търпи простащина от който и да е мъж, още повече от някакъв си смотаняк, който се опита да й надпише сметката, като я прекара по заобиколни пътища, и с риск да я убие с некадърността си зад волана.

Шофьорът понечи да възрази, но нещо от тлеещия й гняв навярно се бе изписало на лицето й, защото щом погледна в огледалото за последен път, той даде на заден и спря където трябваше.

Мъж с дълго палто и тъмна шапка, украсена с хералдически символ, веднага отиде до колата, за да й помогне. Дали не беше… лакей?

Такъв беше.

Той отвори вратата на колата.

Студеният въздух я блъсна в лицето.

Лакеят й протегна облечена в ръкавица ръка.

— Добре дошла, госпожице…?

— Госпожица Майкълс. Бренди Майкълс.

Той поднесе почтително ръка към шапката си.