Бедствие на високи токчета

— Осем ли? — смая се Бренди. Алан беше платил десет хиляди; нарочно й беше показал касовата бележка. Всъщност беше изискал тя

хубаво да погледне

касовата бележка.

Задник!

Тъй като се наложи Тифани да разпродаде бижутата си, за да се издържат, Бренди натрупа опит със собствениците на заложни къщи. Те никога не даваха повече от четвърт от реалната стойност, а и тогава си придаваха вид, че ти правят много голяма услуга. И още: те никога, ама никога не бъркаха в оценката на бижуто.

Пазарлъкът с такива хора беше тънко изкуство и Бренди се беше подготвила. Но може би докато е залягала над учебниците по право, стойността на диамантите рязко е скочила. Тя не се поколеба:

— Хубаво. Осем хиляди. Имаме сделка.

— Добра сума — одобри Ким.

Господин Нгуен сложи пръстена в една кутийка, която пъхна в калъф.

— Хубавица като вас се нуждае от накити за вратлето и ушите. Вчера ми донесоха едни диамантени обици…

— Ако зависи от мен, докато съм жива, няма да погледна диамант — категорична беше Бренди.

— Коя си ти и какво си направила със сестра ми? — симулира ужас Ким.

— Я не ми се прави на интересна! — скастри я Бренди по телефона.

— Сапфири за красивите ви очи. — Господин Нгуен й се усмихна. Около устата си имаше бели линии и рождено петно на бузата си… или синина.

Бренди хвърли поглед на двамата младежи. Те се бяха преместили при компютърната техника. Разговаряха тихо и изглеждаха съсредоточени върху айподите на витрината. Не бяха близо до нея и като че ли не се интересуваха от сделката й, но и двамата бяха увили главите си с шаловете. Сякаш се опитваха да се маскират. Обзе я неловко чувство.

— Ким, я задръж малко… — Тя се приведе над щанда. — Сапфири биха ми подхождали идеално — каза високо, а приглушено добави: — Нуждаете ли се от помощ?

— Какво става? — попита я Ким.

— Нищо. — Бренди взе кутията и се обърна към господин Нгуен: — Тези младежи нали не ви притесняват?

— Непрекъснато се мотаят в квартала. Дойдоха да се постоплят и да проверят каква електроника имам. — Собственикът сви рамене. — Хакери са.

— Хакери ли? — Това не беше хубаво.

— Може би се изразих погрешно. Става въпрос за компютърни маниаци. — Азиатецът бутна капачето с пръст и то се отвори. Като видя какво има вътре, Бренди затаи дъх. Подпрени на бялата кадифена възглавничка, сапфирите искряха във великолепен оттенък на синьото.

— Ау! — Сигурно камъните и на двете обици бяха по един карат, с обков от жълто злато. Бренди забрави да се пазари, забрави да се прави на печена. — Разкош.

— Бренди, сериозно ти казвам, че ако не ми отговориш… — Ким звучеше ядосана.

— Прощавай. Заплеснах се. Просто сапфирите…

— Хубави ли са? — Ким обичаше бижута и се показа схватлива ученичка, когато Тифани ги учеше да различават истинските от фалшивите. — Хей, чакай! Няма да ме разсееш. Имали някакъв проблем в магазина?

Бренди отново погледна мъжете. Те сочеха една антична тиара и се смееха. Изглеждаха млади и безгрижни. Както се смееше, единият започна да кашля, сякаш беше болен от бронхит, а другият взе да го тупа по гърба. Бренди реши, че може да са се увили така в шаловете заради настинка или грип. Не се сещаше защо господин Нгуен ще отрече, ако има проблем.

А сапфирите привличаха погледа й като нажежени въглища.

— Всичко е наред. А сега нека видя тези камъни. — Бренди прие лупата, предложена й от собственика. Избърса я внимателно и я поднесе към окото си. — С цвета на метличини — замечтано констатира тя.

— Кашмирски — допълни господин Нгуен.

— Кашмирски — глухо повтори Ким. — Най-добрите.

— Единият има включение, частично закрито от обкова. Другият е с петънце. Според мен са истински.

— Истински са! Питайте, когото щете! Ползвам се с добро име. На никого не съм одрал кожата. — Собственикът очевидно се вълнуваше. — Хиляда!

— На парче ли? — попита Бренди, удивена, че цената е толкова ниска.

— За комплекта!

Сапфирите имаха дефекти, характерни единствено за истинските камъни. Бяха с цвета на метличини, най-желаният оттенък. Азиатецът искаше само хиляда долара, а собствениците на заложни къщи бяха известни както с това, че купуват евтино, така и че продават скъпо.

Ким споделяше подозренията й.

— Хиляда долара за комплекта? Но защо?

— Днес имам рожден ден, а по виетнамска традиция първият гост в този ден заслужава специално отношение. — Господин Нгуен, който до момента се бе държал като роден и израснал в Америка, се поклони като азиатец.

Изненадана, Бренди също се поклони.

— Честит рожден ден.

Господин Нгуен възвърна деловия си вид.

— Значи ви дължа седем хиляди долара — осем за пръстена минус хиляда за сапфирите. Ще ви напиша чек и ще опаковам обиците.

— Да, благодаря. — По телефона Бренди каза: — Може би късметът ми проработи.

— И още как! — Ентусиазмът на Ким беше заразителен. — А сега какъв е планът?

— Защо реши, че имам план?

— Сладка моя, ти си адвокат. Даже до тоалетна не ходиш без план.

— Стига, не е вярно! Мога да бъда спонтанна!

Понякога. От дъжд на вятър. Чат-пат.

— Да бе, да. Нали те знам с твоите списъци — какви бяха… стратегически, тактически и дневни планьорки.

— Голяма си кучка.