Бедствие на високи токчета

— Интерес? — В Чикаго нямаше нормален мъж, който да не даде дясната си ръка, за да стои там, където стоеше Роберто сега. Пращенето на пламъците и тихото й дихание разчупваха тишината в библиотеката. Той тръгна към нея, а щом тя надигна глава и отметна златните кичури от лицето си, Роберто се усмихна с цялото си обаяние. Повдигна ръка и я спря на сантиметър от брадичката й.

— Може ли?

Мислеше, че ще се отпусне в обятията му. Вместо това тя кимна вдървено като стара мома или детска учителка, която си позволява волност.

Аха.

Не беше опитна. Не беше свалячка.

Миришеше хубаво като цвете, което цъфти нощем. Като жена с тайни. Той бавно плъзна пръсти от брадичката към ухото й, наслаждавайки се на този първи, много важен допир. Кожата й беше толкова кадифена на пипане, колкото изглеждаше, затоплена от огъня в камината и от огъня на нуждата. Докосна обицата й с великолепен сапфир и помилва ухото, отмятайки косата й назад. Тя долепи буза до ръката му като котка.

Чувствително създание, което обича да го галят.

Тя го гледаше с най-удивителните очи, сини като метличини. Изражението й бе тържествено, все едно той беше учител, а тя — прилежна ученичка. Държанието й подхранваше егото му — его, което според вечните натяквания на майка му беше прекалено раздуто.

Роберто се наведе и положи лека целувка на устните й. Искаше да добие бегла представа, да разменят дихания, да види дали са съвместими… а после пожела повече. Притисна пръст към пълната й долна устна.

— Притеснява ли те, че червилото ти ще се размаже?

— Гримьорката се закле, че дори когато отдавна съм се разпаднала на прах, червилото и спиралата ще са останали.

Той се ухили. Значи имала чувство за хумор.

Но тя не се усмихна. Просто констатираше факт. Притисна длан към гърдите му — едно доста решително докосване.

— Искам целувка. Истинска целувка. Държа да разбера дали ще бъде толкова хубаво, колкото си мисля, или добрият секс е мит, подхранван от киноиндустрията и насърчаван от самотата.

Предизвикателство, значи? Може би. А може би тя говореше откровено. Определено бе преживяла разочарование в любовта.

Той още се хилеше, когато се наведе и осъществи желанието й. Отворени устни, гальовни езици… за пръв път от много години една обикновена целувка го зашемети. Затвори очи, за да усети по-добре нейния вкус — първо на шампанско, а по-нататък уникалния й аромат. Сладка кафява захар, разтопена от огъня на неуверен копнеж. Хладна сметана, излята върху горещо желание.

Тя бе като вино от лозята на Бордо — скъпа и великолепна при всяка глътка.

Роберто забрави всяка предпазливост. Забрави всякакви задръжки. Придърпа я към себе си, омачквайки роклята, копнеещ да почувства коприната върху голата й кожа. Едната му ръка се плъзна към тила й. Притисна я до себе си и чрез устата й, тялото й, уханието й, ръката й, която го стискаше за ревера, преживя

нея

.

Един първобитен инстинкт напираше у него: да заметне полата й, да я тръшне на пода и да я обладае бързо, докато нуждата бушува в кръвта му.

Някакви остатъци от джентълмена в него го накараха да я пусне, да я хване за лакътя и да я попита с хрипкав глас:

— Това отговаря ли на въпроса ти?

Тя стоеше и го гледаше с широко отворени сини очи. Пръстите й затискаха устните.

— Не било мит — прошепна накрая.

— Не. — Идеше му да се засмее, но титаничното усилие да я пусне за момента бе разрушило кавалерските му инстинкти. — Не, добрият секс не е илюзия, но това между нас няма да е добър секс. По-скоро ще е природна стихия… или номер, който съдбата ни е погодила.

— Странно. И аз това си помислих… за съдбата… щом те зърнах.

— Значи сме единодушни. Това е съдба. — Колко доволен щеше да е дядо му да научи, че в крайна сметка Роберто се е проявил като половин Контини! Див. Безразсъден. Непоправим. — Ще прекараме нощта заедно. Няма нужда да ми казваш защо. А аз не трябва да се преструвам, че те обичам. А на сутринта ще се разделим, за да не се видим никога повече. — Преди никога не беше действал прибързано. Защо сега?

А, да. Защото животът му се бе обърнал с главата надолу и всичко, което му бе мило и познато бе съсипано безвъзвратно.

— Дадено. Съгласна.

Когато стисна протегнатата й ръка, Роберто осъзна, че тя трепери. Надяваше се да не е от нерви, а от сподавено желание. Поднесе дланта й към устните си и положи там томителна целувка.

— Само че не искам да ни видят, че излизаме заедно. — За жена, нацелувана до безпаметност, тя показваше голяма практичност.

Той също.

— Трябва да остана още известно време. По-малко от час би представлявало обида за господин Макграт. Затова ще се обадя на шофьора си. Той ще те вземе от парадния вход. Ще съобщя на портиера в моя хотел, че пристигаш. — Роберто й подаде електронната си карта.

— Не се ли притесняваш, че ще открадна нещо?

При толкова хора, които го наблюдаваха?

— Това е последното, за което бих тръгнал да се притеснявам.

— Кой знае защо не си те представям като доверчива душа.

С което показва, че е прозорлива душа, помисли си Роберто.

— Но тази нощ ще ти поверя душата си.