Бедствие на високи токчета

Сред множеството премина шепот. Роберто плъзна поглед по всяко лице и по всяко бижу. Някои гости се поотдръпнаха. Но повечето направиха крачка напред.

Панаирджийски трик. Това беше панаирджийски трик, но ги впечатли.

Когато изпълнеше дълга си, щеше да последва разкошната мадама в червено.

Жените го засипаха с ласкателства и пърхане на мигли. Мъжете се здрависваха с него и изразяваха възхищението си. Журналистите го следваха с готови камери. Всички искаха да си направят снимка с него.

Чарлс го насочваше към когото трябва. Запозна го с кмета на Чикаго, двама сенатори и моделиерка със свое риалити шоу, в което учеше американките на вкус.

Той не я хареса. Презираше телевизионната си аудитория. Беше нагла и груба.

Но пък тя го хареса. Започна да се превзема, бележейки го с печата на одобрението си:

— Господин Бартолини, изглеждате фантастично в този костюм. Армани, нали?

Заради

това

ли той не се занимаваше с мадамата в червено?

— Не знам. Не обръщам внимание на марките. Толкова е буржоазно, не намирате ли? — Той й се усмихна право в очите, присмивайки се на нейната претенциозност.

Тя се дръпна като попарена. Вече не го харесваше и затова го атакува брутално:

— Значи,

господин

Бартолини… или може би трябва да ви наричам „графе“?

— Господин Бартолини е добре.

— Ще отидете ли да разгледате Пламъка на Романови?

— Пламъка на Романови? — Той нарочно се огледа объркано. — Какво е това?

Тълпата се разсмя, точно каквото беше намерението му. Той се запъти към витрината, по-далеч от тази отвратителна жена, и установи, че с нетърпение очаква да зърне за пръв път един от най-величествените диаманти в историята. С удоволствие забеляза как пазачите се напрегнаха и набързо прецени какви охранителни мерки са взети. Много впечатляващи. Лазери и най-модерни джаджи плюс яки пазачи със студени очи. Роберто им кимна почтително — дядо му го беше учил да проявява уважение към хората, натоварени с непосилни мисии.

Те също му кимнаха — едри мъжаги, които сякаш ги сърбяха ръцете да го атакуват по какъвто и да е повод.

Ето го — Пламъка на Романови искреше с хипнотичен блясък под прожекторите. За миг Роберто забрави къде се намира и се усмихна на тази красота.

Но колкото и да му се любуваше, диамантът беше студен и твърд… за разлика от онова прелестно създание. Жената в алено.

Беше отделил на Чарлс и гостите му петнайсет минути. Петнайсет минути, през които се държа изискано, мистериозно, по европейски — всичко, което те искаха и очакваха.

Той се извини и пое по коридора след загадката, обгърната от алена коприна. Надничаше от врата на врата, докато накрая не я откри, сияеща като рубин в тъмната библиотека на Макграт. Беше застанала до камината. Взираше се в пламъците, на устните й трепкаше лека усмивка и той видя различното лице на нейната хубост. Бледата й кожа грееше като полирано злато. Беше си свалила токчетата, но още беше висока — типът жена, с която можеше да танцува — измежду много други неща — и заедно с това да я гледа в лицето. Ръката й стискаше полицата над камината. Копринената рокля милваше снагата й, очертавайки извивката на гърдите и дупето.

Очите му не го бяха подлъгали. Тя действително беше прелестно създание.

Тя обърна глава и го погледна толкова весело, че беше ясно — позираше за него. Под копринената рокля носеше само прашки — или нищичко, ако Роберто се окажеше късметлия. На ушите й висяха еднокаратови сапфири, но сините й очите блестяха по-топло от който и да е скъпоценен камък.

— Разкошно — изкоментира той.

— Благодаря ви. — Тя прие комплимента без престорена свенливост.

Роберто влезе в библиотеката и затвори вратата.

— Струва ми се, че искате да говорите с мен.

Тя заби поглед в пода, сякаш търсеше как да формулира думите си. Изправи рамене, обърна се с лице към него и вирна брадичка.

Изведнъж вече не приличаше толкова на мечтата, която го бе омайвала цял живот, а по-скоро на професионалистка. Учен или адвокатка.

Или агентка на ФБР?

Естествено. Агентка на ФБР.

Удоволствието му от срещата се изпари. Той пъхна ръка в джоба на сакото си и зачака.

— Бих искала тази нощ да спя с вас.

Ръката му се сви в юмрук и възбудата отново пламна. Не беше от ФБР. Освен ако от бюрото не бяха променили значително тактиката си.

— Имам си причини. Очаквам да не ме разпитвате. Но ми трябва… мъж… за през нощта… ти ми трябваш — изостави тя учтивата форма. — Никога преди не съм бройкала мъже, затова не се притеснявай, че ще те отбележа с резка върху колана си. Това не е капан. Целта ми е единствено удоволствие. Моето и, надявам се, твоето. — Тя зачака отговор с напрегнато вцепенение.

Не беше от ФБР.

А свалячка?

Не бе изключено.

Първата шпионка, изпратена от клана Фосера?

Предположение, което не беше за изхвърляне.

Мълчанието му я смути. Тя погледна къде е оставила токчетата си и ги нахлузи едно по едно.

— Но преди да продължа, може би трябва да те попитам проявяваш ли интерес.