Бедствие на високи токчета

Тя сведе глава не защото му вярваше, а защото смяташе, че той е в правото си да увърта. Тръгна към вратата, а всяко движение изпод алената рокля излъчваше съблазън.

— Не се преобличай — заръча той.

Бренди изненадано се обърна.

— Но аз съм си купила най-страхотната роба!

Подозрителността му — някои биха казали здравият му разум — отново се прояви:

— За мен ли?

— Да. Ами… — Тя сви рамене. — За мъжа, когото щях да намеря тази нощ. За мой късмет това си ти. Робата е от кремава коприна с дантелки тук и…

— Искам да си свалиш роклята — хрипливо прошепна той, задавен от бясно желание. Завладя го мисълта да намери ципа на тази съблазнителна рокля, да го разкопчае, да види какво има отдолу… Пристъпи към нея.

Тя видя копнежа му и се засмя гърлено.

— Спомни си, Роберто, че трябва да останеш на партито още час.

Трябваше. Намираше се в Чикаго по една конкретна причина. Никаква жена, независимо от своята привлекателност, не бе в състояние да промени това.

— В полунощ можеш да се превърнеш в тиква. — Тя отново тръгна към вратата.

Той си спомни, че има нещо, което още не знае.

— Как се казваш? — извика.

Тя се облегна на касата на вратата — съблазнителен силует в сумрака — и се усмихна.

— Бренди. Аз съм Бренди.

— Хей, Бренди!

— Да?

— Удряш в главата!

* * *

Гуин и някакъв изтормозен мъж в омачкан костюм разговаряха с чичо Чарлс. Мъжът на Гуин. Гуин се облягаше на рамото му и държеше ръката му, спокойна, че вече не е сама, и Бренди се запъти към тримата.

Гуин и Стан си тръгнаха. Гуин се помъчи да го спре, но Стан я задърпа към бюфета и тя безпомощно махна на Бренди.

Бренди бе заета единствено с Роберто, затова когато Гуин я погледна със съжаление, тя не знаеше какво да мисли. Съжаление? За жената, която щеше да прекара нощта с Роберто Бартолини ли? Сви пренебрежително рамене.

— Чичо Чарлс, сега ще се сбогувам. Наистина щях да остана, но толкова работа ми се отвори с това преместване, че до понеделник… — Тя се помъчи да изглежда посърнала и да не показва на гостите — а най-малкото на чичо Чарлс — че току-що е преживяла най-страхотната си целувка. Като се замислеше за нея, за Роберто, я обземаше порив да притисне ръка до разтуптяното си сърце и най-сетне да почувства, че е жива.

За нейна изненада чичо Чарлс не тръгна да възразява.

— Ще те изпратя до фоайето.

Тя изпита такова облекчение, че не забеляза помръкналия му поглед. Прибра си нещата от гардероба и докато й помагаше с шлифера, той каза:

— Току-що си поприказвах със Стан Дюрант. Той работи в университетската болница.

— Да. — Тя се закопча. Съжали, че Роберто не тръгва с нея. Разбира се, беше немислимо да излязат заедно, но й беше малко странно, че ще отиде в апартамента му сама.

— Стан каза, че в болницата се носели слухове как твоят годеник… че Алан…

— … се е оженил за някаква пикла в Лас Вегас.

Разкрита! Тя беше разкрита, а чичо Чарлс щеше да разбере защо си тръгва толкова рано. Вероятно вината се бе изписала на лицето й.

— Ох… не ми се искаше да ти казвам…

— Мило, мило момиче. — Той й оправи яката. — Толкова си смела: да дойдеш тук, когато сърцето ти се къса.

— Къса се. — Може би вината изглеждаше като страданието. Защото сърцето й определено не се късаше. По-скоро тя не можеше да дочака любенето с Роберто Бартолини.

— Пускам те да си тръгнеш без нито една дума повече — чичо Чарлс улови ръката й, — но ти ми обещай, че ще дойдеш при мен, ако мога с нещо да разсея скръбта ти.

— Ако се сетя за нещо, ти пръв ще научиш. — Или пък не. Чичо Чарлс никога нямаше да разбере как е разсеяла скръбта си; по този въпрос беше категорична.

— Ще ти извикам колата си.

— Не! — Бренди преглътна. — Тоест, вече съм уредила кола, която да ме прибере. Но иначе благодаря, много си добър.

Той я хвана здраво и я погледна право в очите.

— Обещай, че няма да се държиш като майка си и заради една гнила ябълка да отсечеш цялото дърво. Тази прекрасна жена много отдавна трябваше да се омъжи повторно, тя обаче отказва да се довери на друг.

Той сравняваше нейното положение с това на майка й. Сигурно беше неизбежно, но й стана неприятно.

— Няма. Лека нощ, чичо Чарлс. — Тя го целуна по коравата буза и вдигна сака си.

— Колата ви чака, госпожице Майкълс. — Джери отвори вратата.

Леденият вятър направо я отнесе. Бренди рязко си пое дъх и бързо тръгна към колата. Дълга черна лимузина беше паркирала пред стълбището. Шофьорът й държеше вратата отворена. Навярно беше измръзнал. Бренди се шмугна вътре, а той докосна с пръсти шапката си, затвори вратата и бързо се намести зад волана.

Една лампа на тавана смътно осветяваше интериора от черна кожа и полирана дървесина. Миризмата на нова луксозна кола я опияни. Тя се отпусна назад и нагласи парното на седалката така, че да я нагрее силно.

— Аз съм Нюби, госпожице. Ще ви закарам до хотела за около половин час. — Шофьорът имаше британски акцент и досущ като на кино носеше фуражка. — Преди да тръгнем, ще желаете ли нещо? Питие? Нещо за четене? Телефон или компютър? Разполагаме със сателитна връзка, ако решите да си проверите пощата или да сърфирате в мрежата.

Бренди беше впечатлена. Има си хас да не е.