Бедствие на високи токчета

Бренди отвори прозореца и се загледа в раззеленилите се дървета. Нашвил беше красив през пролетта. Техният огромен двор бе оформен от професионален озеленител и гледката му обикновено вдъхваше на Бренди чувство за топлина и закрила. Днес не беше така. Днес всичко беше тръгнало с главата надолу.

Долу вратата се затръшна с такава сила, че цялата къща се разтресе.

Гърлото й се беше стегнало, затова тя вдиша дълбоко чистия въздух, отчаяна да сподави… не, не сълзите си. Нямаше да плаче.

Щеше да оправи тази бъркотия. С нещо трябваше да подобри положението.

Отиде до цветното си бюро, извади един тефтер, на който бе гравирано името й, и най-отгоре написа: „Имам за учене“. Тегли дебела черта под думите и добави:

Как да се грижа за майка си:

1. Да се науча да пиша чекове.

2. Да разбера какво е това „ипотека“.

3. Да измисля как ще плащаме сметките.

Откъсна списъка, внимателно го остави встрани и върху чистия лист написа:

Как да се грижа за себе си:

1. Да се науча да пиша чекове.

2. Да изкарам стипендия, за да ходя на университет.

3. Да играя бейзбол.

На последната точка се нацупи и задъвка химикалката. Нямаше да стане. Не я биваше за бейзболистка; Ким много се дразнеше, защото Бренди се навеждаше всеки път, щом топката полетеше към нея.

Бренди задраска „Да играя бейзбол“ и го замени с „Да стана адвокатка“.

Нямаше никаква представа от адвокатската професия — момиче, което всеки свободен миг е на балет, гимнастика или на курсове за мажоретки, научава удивително малко за истинския свят, особено когато баща му никога не разговаря с него за работата си. Обаче Бренди знаеше, че той изкарва много пари. Освен това искаше майка й да бъде красива, а тя да се държи очарователно, когато им гостуваха Чарлс Макграт и съпругата му, а господин Макграт бе важен чикагски адвокат.

Ето това искаше Бренди. Да бъде важна. Да разполага със силата да накара баща си да се държи прилично и със знанията си да изготви на майка си предбрачно споразумение.

Каквото и да беше това чудо.

Да се науча да изготвям предбрачни споразумения.

Две

Чикаго

След четиринайсет години

Ако функцията „Вижте кой ви търси“ на телефона й работеше, Бренди никога не би се обадила.

Но функцията не работеше, Бренди се обади и това напълно се вписа в духа на изминалата скапана седмица.

Не че обаждането бе кой знае каква изненада. Всеки с капка разум в главата би предвидил, че местенето от Нашвил в Чикаго посред зима ще бъде трудно, а Бренди се гордееше, че умът й сече.

Само дето беше избрала най-студената зима в Чикаго от век насам, тръбите в блока й замръзваха за пръв път, което означаваше, че хамалите не са имали какво да пият — не че това им бе попречило да използват тоалетната, където казанчето не работеше по липса на вода и вероятно нямаше да заработи още няколко седмици. При това го бяха използвали с типично мъжка разточителност, така че тя не смееше да седне на чинията — просто нямаше начин да е останало чисто място. Един хамалин даже я хвана да си говори сама, докато се опитваше да изтърка седалката с влажна кърпичка от чантата си, и кучият му син най-нагло се отдръпна, все едно тя бе луда.

Точно сега мнението й за мъжете бе под нулата, а реакцията на онзи хамалин само усилваше гнева й и чувството за изолация.

В този град не познаваше никого освен Алан и господин Макграт вече години наред го кичеше с почетната титла „чичо Чарлс“, но къде бяха те, докато тя натъпкваше целия си живот в двустаен апартамент?

По невероятна ирония камионът с новия й диван и кресло беше поднесъл по заледения път и се бе врязал в един празен сладоледен салон. Доставчиците юнашки натикаха мебелите в товарния асансьор — маневра, която накара Бренди да си закрие очите с ръка и да отправи молитва към боговете на вътрешното обзавеждане.

Молбите й сигурно бяха чути, защото мъжете поставиха дивана и креслото пред малката камина, сложиха помежду им отоманката и нагласиха където трябва холните масички.

Вероятно късметът й беше проработил. Диванът се оказа невредим. Цветовете и дамаската точно отговаряха на поръчката й. Идеално пасваха на апартамента, в който щяха да се нанесат с Алан след женитбата. Едва по-късно вечерта, когато престана да разопакова багажите, за да се отпусне в креслото, да изпружи крака на отоманката и истински да разгледа мебелите, установи, че диванът е по-нисък с четирийсет сантиметра.

Беше получила версията за любовници, а не масивния семеен диван, който си бе избрала.

Изкара тревожна нощ на набързо оправеното легло и сутринта веднага се обади на Ейми, продавачката в мебелния магазин.