Бедствие на високи токчета

— Дано. — Роберто отново я повали на леглото. — Не искам да ти напомням на никой друг. Когато мислиш за любов, държа да съм единственият, когото можеш да си представиш. Но аз ти обещах сърцето си. Ти няма ли да ми обещаеш своето доверие?

Тя капитулира. Най-накрая капитулира.

— Вярвам ти, Роберто. Каквото и да се случва, имаш моето доверие.

Двадесет и пет

Звъненето я изтръгна от дълбокия, сладостен сън.

— Роберто? — Тя опипа леглото с ръка, но той не беше до нея.

Звънът продължаваше.

Мобилният. Тя зашава с пръсти, търсейки в тъмното. Намери го заради примигващата червена светлинка, която сигнализираше обаждане. Часовникът показваше, че е полунощ. Полунощ. И — тя се взря в екрана на телефона — това номерът на баща й ли беше?

Той не й се обаждаше даже денем.

Бренди мигновено си представи, че е прекарал инфаркт. Пътно произшествие. Че някаква страшна беда го е накарала най-сетне да пожелае разговор със средното си дете.

Тя отвори телефона:

— Татко, какво има?

— Какво има ли? — Гневният му глас за малко щеше да й спука тъпанчето. — Какво има! Едната ми дъщеря е евтина уличница, това има!

— Какво?! — Тя отметна нападалите кичури от очите си, мъчейки се да проумее за какво й крещи. — Кой?

— Да не си си въобразявала, че няма да видя снимките? Мащехата ти с нетърпение ми ги показа. Моята великолепна дъщеря, с която винаги сравнявам лигавия й син, се мъкне с крадец на бижута!

Баща й говореше за

нея

.

— Целува се по бузите с шайка гангстери, представете си моля ви се! Накипрена като уличница!

Бренди се изправи.

— Какви снимки? — Още не се беше разсънила, но не желаеше той втори път да я нарича проститутка.

— Във вестника, на първа страница от светския раздел. „Чикаго Трибюн“ се подмазва на гнусния италианец, откакто цъфна в Чикаго Знаех, че „Макграт и Линдоберт“ го представляват, но гръм да ме удари, ако съм подозирал, че за да го чукаш, си готова да съсипеш кариерата си в зародиш!

Стомахът я заболя — както винаги, когато говореше с баща си.

— Не съм съсипала кариерата си.

— Гледай това да е вярно. Дължиш ми един куп пари за висшето си образование. Дължиш ми много. „Вандербилт“ не беше евтин.

Досега Бренди се надяваше, че сънува някакъв кошмар.

Заяждането му на тема пари я убеди, че това е реалност.

— Постъпих в един от най-добрите юридически факултети, защото съм го заслужила — остро му напомни тя.

— Я не ми дръж този тон. Глупава си като майка си.

Беше чувала това прекалено много пъти.

— Аз не съм глупава, нито майка ми!

— Ти кого се опитваш да убедиш? Майка ти още не може да събере две и две и да получи четири, а ти спиш с клиент! Във „Вандербилт“ не ви ли преподаваха етика?

— Колкото ти ми преподаваше етика, татко. — Тя с удоволствие го чу да пухти ядосано.

Удоволствието й не трая дълго.

Той разярено си пое въздух:

— Точно така, и ако утре на бюрото ми не ме чака чек за твоето образование — за всичките години — ще се утеша поне, че съм плащал уроци, за да ми играеш балет.

Гневът му беше заразен. Бренди се изправи на матрака.

— Ще си получиш парите. Имам добра работа. Още утре ще изтегля заем от банката, за да ти платя и никога повече да не се налага да чувам гласа ти. Ти си абсолютен негодник и вече ми писна непрекъснато да гледам да ти угодя.

Едно трябваше да му признае: той разбра, че тя си измива ръцете от него. Затова й отговори с цялата злоба, на която беше способен:

— Не си по-свястна от майка си. Проклета, тъпа, безхарактерна балерина, която нищо не струва. Когато умра, даже няма да събереш смелост да дойдеш на погребението и да се изплюеш върху ковчега ми.

— Ти си съвършено прав, татко. Няма да дойда на погребението и да се изплюя върху ковчега ти. Не обичам да се редя на опашки. — Изчака го да спре да фучи. — Хайде де, татко, ти си последният човек, който има право да критикува някого, че е объркал конците. Затова следващия път, когато ти се доще да покрещиш, не ме търси. — Тя почти беше затворила телефона, но се сети още нещо. — Не търси и мама.

След което затвори.

Тя му затвори.

Разтри корема си и зачака болката да започне — онова гадене, което беше знак, че е преживяла поредното стълкновение с баща си.

Но болка нямаше.

Да, беше сърдита. Беше му бясна, защото си мислеше, че щом й е дал пари за колежа, има правото да й крещи; беше бясна на себе си, че като последна глупачка се хвана в капана му, вместо да изтегли студентски заем.

Но главното усещане беше, че е свободна, сякаш най-после бе отхвърлила заклинанието, което бе хвърлил в деня, когато ги напусна с Тифани. Нямаше значение, че я е обявил за глупава. Нямаше значение дали я презира, или й се възхищава. Приключи с него. Беше възрастна.

Жестоките му думи и безкрайната му злост вече нямаха силата да я нараняват.

Тя дълбоко си пое въздух и бавно издиша.

Ала на този свят имаше друг човек със силата да я нарани.

Роберто.

Къде беше той? Защо не се беше върнал в леглото да види какво става? Бренди имаше нужда той да я прегърне, да я увери, че между тях има нещо повече от хубав секс.

Само че апартаментът беше съвсем притихнал.