Бедствие на високи токчета

Бренди се измъкна от леглото, облече си халата и отиде в дневната.

Тя беше празна.

Провери едната баня. И другата.

Бяха празни.

Надникна във втората спалня. Надникна под леглото.

Застана по средата и дълбоко си пое дъх. Това не можеше да е истина. Сигурно имаше друго обяснение, освен очевидното… че Роберто се е измъкнал и точно сега краде Пламъка на Романови.

Тя вдигна хотелския телефон и позвъни на портиера. Загука с най-очарователния си и безгрижен тон:

— Обажда се Бренди Майкълс от стая… о, божичко, не помня в коя стая съм!

— В стая номер 403, госпожице Майкълс. — Портиерът говореше приветливо, развеселено… и мъжкарски.

Мъжкарски. Поне сега извади малко късмет.

— О, благодаря ви. Изобщо не помня цифри! Да не би да говоря с услужливия и представителен господин Бърч?

— Предположението ви е правилно, госпожице Майкълс.

— Това не е предположение, господин Бърч.

Познавам

ви. — Възрастен мъж, пъргав, елегантен и умен, деен и услужлив. Портиерът никога не биваше да издава информация за гостите, но господин Бърч харесваше жените и по-конкретно нея. Ако уцелеше правилните акорди, номерът й щеше да мине. — Ама и аз съм една! Забравих да попитам господин Бартолини дали ще ми вземе от любимия лак за нокти, след като така и така ще излиза. Става дума за сладоледенорозово на „Лореал“; цветът е прекрасен, а уханието е на бонбони! Обожавам го! Може ли да го задържите, преди да е излязъл?

— Един момент.

Докато чакаше, Бренди барабанеше с пръсти по масата. Вбесяваше я колко глупаво е постъпила. Надникна под леглото. Обади се на портиера и се престори на весела, лекомислена въртиопашка. Обаче трябваше да узнае истината.

Портиерът се върна и този път тонът му беше предпазлив.

— Не сме сигурни, че господинът е излязъл. Видели са мъж, забулен с шал, който е минал през кухнята.

— Исках лека закуска. Казах му да се обади на рум-сървиса. А той вероятно е омагьосал някоя готвачка да му даде бисквитка. — Бренди поверително снижи тон: — Кълна ви се, господин Бърч, не е честно, че господин Бартолини може да яде през цялото време и да си остава строен като фиданка!

— Съвсем вярно. — Портиерът отново се отпусна.

— Няма го тук. Все трябва да е някъде… Де да можех да намеря номера на мобилния му!

— Зад хотела се е срещнал с трима мъже.

— Ясно, отишъл е да пийне. — Ако животът беше справедлив, щеше да получи „Оскар“ за най-добро разиграване на комедия, докато всъщност работата клонеше към трагедия. — С едни италианци, нали?

— Чак дотам не съм осведомен — отговори й със същия приповдигнат тон господин Бърч.

— Тъмна коса, тъмна кожа, всички говорят на италиански?

— Ако не се лъжа, информацията ви е правилна.

— Супер! Имам номера на Грег. Ще му звънна и така ще се свържа с Роберто. Много ви благодаря, господин Бърч. — Тя бодро затвори слушалката — след което метна телефона, който се удари в стената, оттам се претърколи върху масата и рикошира в килима. Антената му се прекърши. Този дребен насилнически акт не й беше достатъчен — Бренди би искала да го стъпче, да го раздроби на парченца.

Роберто й даде клетва, че няма да открадне Пламъка на Романови. Обеща й, че никога нищо няма да краде, че ще уважава закона. Заради нея. Беше казал, че го прави

заради нея

.

А вместо това копелето я изчука до припадък, заряза я да спи и отиде да свърши точно това, което беше обещал, че няма да върши.

Баща й я нарече уличница и проститутка.

Тя беше нещо по-лошо — беше глупачка. Беше си заслужила обидите, понеже имаше баща си и Алан за пример какво представляват мъжете, а въпреки това реши да се довери на Роберто.

Притисна ръце към челото си.

Възможно ли е да затъпее още повече? Знаеше, че Роберто е крадец на диаманти с международна известност, който има набито око за жените и умее да ги омайва с неустоим италиански акцент. Какво толкова се чудеше, че я е измамил?

Стомахът не я болеше; болеше я сърцето.

Ненавиждаше Роберто. Ненавиждаше го.

Само че според съда и според шефката си тя отговаряше за граф Бартолини. Работата й зависеше от това да го държи изкъсо, а щом щеше да върне накуп всичко на баща си — а Бог й е свидетел, че щеше да го направи — работата при „Макграт и Линдоберт“ й беше необходима.

Но как да намери Роберто?

Погледът й се натъкна на неговия лаптоп. Бренди решително закрачи към бюрото.

Докосването й до клавиатурата изтръгна компютъра от състоянието на сън. Само че на екрана липсваше иконка, озаглавена „Планове за кражбата“.

Но пък тя неслучайно беше изкарала в колежа с разнебитен компютър, нападан непрекъснато от вируси. Поназнайваше едно-друго за тайните, скрити в програмния код.

Бренди се настани на стола и премина всички нива на пароли и шифри, докато на екрана не се появи файл, съдържащ най-сбития план за операцията.

Тя нямаше време. Нямаше време да се приготви. Нямаше време да планира. Защото ако всичко вървеше по замисъл, в този момент Роберто се намираше в Художествения институт и беше зает да се изплъзва от многобройните капани и уловки около диаманта.

Ако нещата не вървяха по замисъл… беше мъртъв.

Тя седеше с вцепенени пръсти върху клавиатурата.