Бедствие на високи токчета

Не беше изключено в този миг Роберто да лежи в локва от собствената си кръв, заобиколен от пазачи и полицаи; от професионалисти, доволни, че са го пипнали, преди той да е докопал диаманта. Никой от тях не познаваше гласа му, усмивката, тялото му, ума му. Щяха да се обадят на съдебния лекар да прибере трупа в чувал…

Бренди неусетно скочи на крака. Не можеше да понесе мисълта, че никога няма да го зърне, че хората биха могли да го запомнят като фамозен престъпник, застрелян от органите на реда.

Защото тя ненавиждаше Роберто, но също така го обичаше.

— Проклятие — прошепна тя и хвърли поглед на останалата част от плана.

Той трябваше да занесе камъка на Мосимо в „Препарираното куче“ след час и четирийсет и пет минути.

Ако успееше да го засече, щеше да го накара да предаде Пламъка на Романови в полицията. Той щеше да направи самопризнания, но съдът щеше да му даде облекчена присъда заради неговото разкаяние.

Да, щеше да го накара да предаде диаманта даже ако за тази цел се наложеше да го простреля.

Извади пистолета от горното чекмедже.

Цели се в най-едрата част от човека, когото искаш да убиеш.

Щеше да се цели в голямата му кратуна.

Обаче не разполагаше с много време. Отиде при прозореца и погледна навън. Момчетата Фосера още я чакаха да излезе. По-лошо, агентът на ФБР ги наблюдаваше. Бренди знаеше, че ще надхитри Джоузеф и Тайлър, но не беше сигурна дали ще преодолее професионалист.

Тя вдигна телефона и се обади на единствения човек, на когото винаги можеше да разчита.

— Тифани? — Отсреща в слушалката се носеха музика и смях.

— Здрасти, миличка, как си? — разсеяно отвърна Тифани.

— Не много добре. — Очите й се насълзиха.

— Какво има? — Бренди прикова цялото внимание на майка си.

— Мамо, трябва ми помощ.

Двадесет и шест

— Скъпа! — Тифани вихрено влетя през вратата, облечена в дълго тъмно палто; русата й коса беше скрита под мъхеста шапка, а очите — под слънчеви очила. — Не е за вярване, че Роберто ти е причинил такова нещо! Възмутително! — Тя грабна дъщеря си в ледената си прегръдка.

— Ще има да се кае — зарече се Бренди. Беше включила телевизора на местния новинарски канал, очаквайки да се появи съобщение за взлом в музея.

Засега нищо.

Роберто още беше жив.

Той и за това щеше да има да се кае.

Тя посочи куфара на колелца, който Тифани влачеше.

— Носиш ли каквото се разбрахме?

Тифани се взря в лицето на дъщеря си.

— Да, а ти чудесно си се справила с грима и прическата. Планът ти е изключително хитър, Бренди. Много се радвам, че ме включи.

— Никой друг не би могъл да ме разбере. — Бренди завъртя театрално очи, ала не беше сигурна дали майка й я видя.

Тифани още не беше свалила слънчевите очила.

Странно, защото майка й беше много категорична, че човек трябва да бъде така добре възпитан да си свали шапката или слънчевите очила пред хора, и макар че очилата й помагаха с маскировката, все пак беше нощ. Тук, вътре, не й трябваха.

Тифани си съблече палтото и го метна на един стол. После клекна и отвори закопчалките на куфара.

— Знам, че искаш някой от костюмите ми за действие, само че аз мислех за елегантността, докато си стягах багажа, миличка.

— Няма нищо, мамо. Каквото и да си донесла, ме устройва.

Тифани взе да изважда дрехи — удобни вълнени панталони „Калвин Клайн“, кафяв пуловер и високи токчета на „Джими Чу“ в шоколадов цвят с оранжево цвете отпред.

— Това беше най-доброто — оправда се Тифани. — Токчетата са от миналия сезон, но са ми любими, понеже са адски готини. Нали?

— Всичко е наред, мамо. Ясно ми е едно: на тези токчета няма да мога да тичам, но силата ми не е в тичането. Силата ми е в походката, усмивката, в таланта да накарам мъжете да загубят ума и дума, а ще се нуждая от всяко оръжие в арсенала си, за да проведа спасителната операция, без да свърша в затвора. — Бренди се ухили, очаквайки майка й да оцени нейния хъс.

— Можеш да се справиш — задавено рече Тифани.

— Мамо, да не си си счупила някой нокът в закопчалките?

— Не. Защо реши така? — Дъхът на Тифани секна; тя отметна косата от лицето си с разтреперани пръсти.

— Мамо. — Бренди внимателно свали слънчевите й очила. — Какво има?

— Какво да има? Нищо! Точно сега съм разтревожена за теб. — Но май беше плакала.

Бренди тутакси направи логичен извод:

— Да не би чичо Чарлс да те е нагрубил?

— Чарлс ли? Боже, не, той е най-добрият мъж на света. — Тифани се задави. — Само дето ти… ти…

— Аз ли? — смая се Бренди. — Какво толкова съм направила?

— Нищо не си направила! Само дето… след развода… ти непрекъснато ме наричаш „Тифани“ или „майко“.

— Но нали си ми майка — съвсем се обърка Бренди.

— Да, но тази вечер поиска моята помощ. Ох, слънчице, не си ме молила за помощ от деня, в който баща ти съобщи, че иска развод. — Тифани подсмръкна. — Отнасяше се към мен, все едно съм малоумна.

— Не те мисля за малоумна. — Бренди се размърда неловко. Наистина не мислеше майка си за малоумна, но смяташе, че тя разбира само от мъже и украси.

— Тази вечер ти ми каза „мамо“.