Бяла смърт

— Почакай и ще видиш — каза Остин с многозначителна усмивка.

„Навара“ изпрати скутер, за да ги вземе. Агирес ги чакаше на палубата. Както обикновено, черната му барета бе килната на главата му под опасен ъгъл. До него стояха двамата мускулести мъже, които бяха ескортирали Остин след спасяването му пред Портата на русалката.

— Приятно ми е да ви видя пак, господин Остин — каза Агирес и се ръкува енергично с Кърт. — Радвам се, че успяхте да дойдете с приятелите си. Това са двамата ми синове, Диего и Пабло.

Остин за първи път видя двамата да се усмихват и едва сега забеляза приликата с баща им. Представи Дзавала и Найтхоук. Междувременно яхтата вече бе потеглила и всички последваха Агирес в големия салон. Агирес им направи знак да се настанят. Появи се стюардът с топли напитки и сандвичи. Агирес се поинтересува как е минало пътуването им и изчака търпеливо да завършат обяда си, преди да вземе дистанционното. С едно натискане на бутона част от стената се плъзна настрани и се видя гигантски екран. При второто натискане на екрана се появи въздушна снимка, на която се виждаше гора и вода.

Найтхоук рязко пое дъх.

— Това е езерото и моето село!

— Използвах координатите, които ми даде господин Остин, и ги въведох в сателит — обясни Агирес. — Все пак съм объркан. Както можете да се убедите, няма и следа от хангара, за който споменавате.

— Имахме същия проблем със сателитните снимки, които разглеждахме — каза Остин. — Но компютърният ни модел показва, че мястото е точно това.

Найтхоук стана, отиде до екрана и посочи един участък от гората в близост до езерото.

— Тук е, сигурен съм. Ето, можете да видите мястото, където са разчистени дърветата, а ето там е кеят. — Объркването му бе очевидно. — Но там, където би трябвало да е хангарът, има само дървета.

— Разкажи ни отново какво видяхте онази нощ — каза Остин.

— Куполът беше огромен, но го видяхме едва след като се появи цепелинът. Повърхността му беше покрита с панели.

— Панели? — повтори Дзавала.

— Да, като на геодезически купол. Като онзи, който построиха за Олимпиадата в Монреал. Стотици панели.

Дзавала кимна и каза:

— Не предполагах, че технологията на адаптивен камуфлаж е напреднала толкова.

— По-скоро говорим за същинска невидимост. — Остин посочи екрана.

— Добро предположение. Адаптивният камуфлаж е нова техника. Повърхността, която искаш да скриеш, се покрива с плоски панели, които усещат околното пространство и променящата се светлина. След това сензорите прожектират върху панелите онова, което са видели. Ако стоиш на земята и гледаш подобно нещо, ще видиш единствено дървета — затова куполът се е слял с гората. Очевидно някой се е сетил и за сателитните снимки. Не е особено трудно върху панелите на покрива да се прожектират върховете на дърветата.

— Джо, така и няма да престанеш да ме изненадваш с тайните си познания. — Остин поклати глава.

— Мисля, че го четох в „Популярна механика“.

— Въпреки това може би разрешихте загадката — каза Агирес. — Нощем панелите, за които спомена господин Дзавала, биха могли да се програмират за разсеяна тъмнина. Господин Найтхоук е успял да види сградата едва след като куполът се е отворил за цепелина. Има и още нещо, което би могло да ви заинтересува: направените по-рано фотографии. — Агирес включи друга въздушна снимка. — Тази е направена вчера. В ъгъла виждате очертанията на малък самолет. Ще увелича тази част.

Изображението на хидроплана изпълни целия екран. На брега на езерото можеха да се различат четири фигури.

— Самолетът изчезна малко след заснемането на фотографията, но вижте тук.

Появи се ново изображение: на малка лодка с трима души в нея. Единият човек в лодката — жена — гледаше към небето, сякаш знаеше, че някой ги наблюдава от космоса.

Острият слух на баска долови тихата ругатня на Остин и той повдигна гъстите си вежди.

— Мисля, че се досещам кои са тези хора — обясни Остин. — И ако съм прав, това може да усложни нещата. За колко време можем да стигнем там?

— За около два часа. Междувременно ще ви покажа какво мога да предложа.

Поведе ги от салона надолу по широка стълба към ярко осветен вертолетен хангар.

— Разполагаме с два хеликоптера. Обикновено използваме цивилния в задната част. Този — „Морска кобра“ — го държим в резерва, ако се случи нещо непредвидено. Испанските военноморски сили поръчаха десетина бройки от този модел и благодарение на връзките си успях да отклоня един. Носи стандартното въоръжение. — Агирес говореше като търговец на автомобили, изброяващ екстрите на някой буик.

Погледът на Остин се плъзна по военноморската версия на армейския „Хюи“, по ракетната установка и многоцевната картечница под късите криле.

— Стандартното въоръжение ще свърши идеална работа.

— Много добре. Синовете ми ще придружат вас и приятеля ви в еврокоптера, а кобрата ще ви следва в случай, че се нуждаете от подкрепление — каза Агирес и се намръщи. — Боя се, че някой достатъчно умен да използва такъв хитър камуфлаж, разполага и с най-добрата технология за засичане. Възможно е да имате посрещачи. Дори тежковъоръжен хеликоптер може да се окаже уязвим.