Бялата стока

— Да, чудесно. Ще се изкъпя и ще направя резервации за пътуване обратно до дома.

Тя излезе, а Кат се обади до администрацията, за да попита за полетите до Маями.

— От Картахена има полет вдругиден, сеньор, а „Истърн Еърлайнс“ летят ежедневно от Богота. Има удобна връзка от Санта Марта утре в десет сутринта.

— Бихте ли ми резервирали билет за полета от Санта Марта? Ако обичате, помолете „Истърн Еърлайнс“ да ми запазят място за самолета от Маями за Атланта, Джорджия?

Реши да остави своя „Чесна“. Може би щеше да намери начин да си го вземе по-късно.

— Разбира се, сеньор.

— Бих искал да се обадя и до Атланта — допълни той и даде номера на Бен.

— Най-рано след час, защото ще трябва да подам заявка на оператора от международните линии.

— Добре. Аз ще бъда в бара при басейна или в ресторанта.

Кат затвори телефона и отиде в банята.

Този път Мег носеше бяла рокля и изглеждаше още по-добре, тъй като бялото на очите й контрастираше изненадващо със загара на кожата.

— Хайде да отидем направо в ресторанта — каза Кат, като я хвана под ръка. — Изведнъж си спомних, че заради случилото се не съм ял нищо от вчера на обяд.

Пое ръката й и я отведе до масата. Установи колко е приятен допирът до хладната й кожа.

След като си поръчаха напитки и вечеря, тя отпи от своето мартини и го постави на масата.

— Преди да ми разкажете какво се случи, трябва аз да ви кажа нещо — каза тя.

— Целият съм в слух.

— Работя като телевизионен журналист на свободна практика. Продавам материалите си на американските телевизионни мрежи. Името ми е Мария Евгения Гарсия-Гревил, но съм известна като Мег Гревил.

— Разбира се — досети се Кат. — Гледал съм някои ваши неща. Мисля, в програмата „Днес“. Беше нещо за партизаните от Централна Америка.

— Да. Това е мой материал.

— Но вие никога не се появявате на екрана, нали?

— Не. В началото на седемдесета година работех в една местна телевизионна станция в Лос Анжелос и успях да ги убедя да ме изпратят във Виетнам с един кинооператор и озвучител. Не за да следя хода на войната, а за да направя материали с човешки облик — разговарях с момчета от Лос Анжелос, които лежаха по болниците: пращаха поздрави до мама и така нататък. Тъкмо пристигнахме и нападнаха Сайгон. Моят кинооператор и озвучителят загинаха от снаряд, който падна зад стената, където се бяхме скрили. Аз бях тежко ранена. Събрах част от оборудването, сама снимах и коментирах, колкото имах възможност. Продължих до края на нападението. Когато се върнах в Лос Анжелос, материалът беше излъчен първо по местната мрежа, а после и по националната. Получих награда „Пийбоди“

21

за това. Оттогава не работя по друг начин. Субективната камера и невидимият коментатор — това стана моят личен стил, а през годините оборудването се умали и олекоти доста, така че е по-лесно.

— Вие сте на свободна практика. Не работите ли за телевизионни мрежи?

— Не. Харесва ми да съм независима. Мога да снимам каквото си искам, а и ми плащат добре. Правя предавания най-често от Южна и Централна Америка и от Филипините. За първи път дойдох тук, за да снимам едно индианско семейство в Амазония, баща, жена и двамата им синове, което имаше собствена фабрика за кокаин. Срещнах се с някои хора, създадох връзки, влюбих се в страната. Купих едно място до Картахена и си построих къща. Имам апартамент в Ню Йорк, но когато се уморя, отивам в къщата. Чух за уличните деца в Санта Марта и съм тук вече повече от седмица. Снимам материал за тях. Мисля, че е подходящ за програма „Днес“. Почти съм готова. Вчера, когато се срещнахме, снимах последните метри лента.

— Звучи интересно.

— Така е. Винаги искам да съм искрена в отношенията си и ето, й вие знаете, че съм репортер.

— Да не би да искате да снимате материал за това, което търся тук?

— Не, нямах такова намерение. Пък и вие си отивате у дома. Не. Просто съм любопитна, след като се озовах вътре в нещата. Но аз съм репортер и искам да знаете, че ако ми кажете нещо, то може да се появи в някое предаване.

— Добре. Ще пропусна изгубването на яхтата, защото сте чели за това.

— Това, което четох, е разказът на „Таим“. Тогава бях в Хондурас.

— Беше точно отразено и затова ще започна няколко месеца след това, фактически преди по-малко от месец.

Кат й разказа всичко от телефонното обаждане до настоящия момент, като й описа подробностите, с изключение на контакта си с Джим. Откри, че след като свърши разказа си, можеше да разгледа нещата в перспектива. Вече не се съмняваше, че това е краят на търсенето.

— А как точно се срещнахте с Блуи Холанд?

— Приятел на мой приятел. Боя се, че мога да ви кажа само толкова.

— И сега смятате, че дъщеря ви наистина е мъртва?

Кат въздъхна.

— Вече не съм сигурен за гласа по телефона, но като оставим това, аз нямам никакво доказателство, че тя е жива. Благодарение на вас зная, че един от убийците й е мъртъв, а това означава, че работата ми е наполовина свършена.

— Бихте ли я свършили докрай, ако можехте да намерите Дени?

Заля го вълна от гняв, като помисли за Дени.