Бялата стока

Спряха на един светофар. Беше часът на най-натовареното движение в Санта Марта и улиците гъмжаха от автомобили, мотоциклети и крещящо боядисани автобуси на американски училища, които в Колумбия минаваха за обществен транспорт. Кат погледна вдясно към едно хлапе върху моторетка, което беше спряло до тях. Изглеждаше не по-голямо от дванадесет години. Краката му едва достигаха педалите и трябваше да се навежда доста напред, за да достигне кормилото. Кат се зачуди откъде хлапе на тази възраст може да има моторетка. Пък и не само това — като погледна ръката на момчето, видя, че носи скъп часовник.

— Господи! — извика той, отвори вратата и изскочи навън. Светофарът се смени, момчето подаде газ и зави надясно. Кат тичаше след него и викаше: — Хей! Почакай! Искам да говоря с теб!

Зад себе си дочу виковете на Блуи и хор от клаксони, които му показваха, че блокира кръстовището.

Момчето се обърна и видя Кат, който го настигаше. Подаде газ и гумата хвърли пясък и чакъл в лицето му.

— Спри! Искам само да говоря с теб!

Но моторетката се отдалечаваше от него. Блуи го настигна с колата.

— Дявол да го вземе, Кат, какво правиш?

— Настигни това хлапе с моторетката! — извика му Кат. Погледна по улицата, но моторетката не се виждаше. Момчето сигурно беше завило в някоя странична улица. — Хайде, Блуи, карай! Това хлапе носеше моя часовник. Трябва да го намерим!

Блуи включи на скорост и започнаха да обикалят поред всяка улица, като в местата, през които минаваха, се редуваха бордеи и големи, хубави къщи.

— Слушай, Кат. Много се впрягаш. Добре, хлапето има „Ролекс“. Откраднало го е. Откраднало е и моторетката. Половината търговци на наркотици в Колумбия носят „Ролекс“. Много са на мода.

Кат знаеше какво мисли Блуи. Най-напред се беше припознал в лодката, след това в момичето, а сега в часовника.

— Не разбираш, Блуи — каза той, като се оглеждаше из уличките. — Повечето часовници от този модел са от стария, самонавиващ се тип. Моят е по-нов модел с кварцов механизъм. Изглеждат различно, пък и не са много разпространени. Басирам се, че това е единственият такъв „Ролекс“ в Колумбия. Бих искал само да го погледна. На гърба му е гравирано името ми.

Блуи въздъхна и продължи да кара. Завиха в друга уличка и видяха група деца и една жена, която ги снимаше с нещо, наподобяващо кинокамера. Блуи намали, за да ги огледа, но хлапето не беше между тях.

Внезапно Кат осъзна, че жената с камерата беше същата, която беше видял сутринта на плажа.

— Спри колата! — каза той и свали стъклото. — Извинете, сеньорита, говорите ли английски?

— Да, малко — отговори тя.

Кат се сепна. Жената беше американка.

— Търсим едно момче на единадесет или дванадесет години с моторетка. Бихте ли попитали тези деца дали не са го видели?

Жената изглеждаше развеселена. Обърна се към децата и заговори на отличен испански. По лицата им се изписа недоумение.

— Съжалявам — каза жената. — Никой не го е видял.

Кат я погледна отблизо. Усети, че между нея и децата съществува някакъв заговор, някаква мълчалива тайна, но й благодари. Продължиха напразното търсене на едно момче с моторетка и часовник „Ролекс“.

След един час лутане, когато започна да се стъмва, Кат се обърна към Блуи:

— Слушай. Мисля, че за един ден това ми стига. Защо не почнем отново утре? Момчето няма да избяга.

— Да, Кат. Сигурно си смазан. Виж какво, аз поспах следобед, докато ти плуваше, и съм бодър. Вземи такси, прибери се в хотела и пийни една напитка? Аз ще продължа да търся, ще поразпитам по кръчмите. Може би някой познава хлапето.

— Добре, щом си навит — съгласи се Кат.

Блуи го закара до стоянка за таксита и потегли. Кат взе такси и каза името на хотела. Изведнъж го обзе странното чувство, че никога вече няма да види Блуи. Обърна се и видя как колата изчезва зад един ъгъл. За първи път откакто бяха пристигнали в Колумбия се разделяха. Кат беше започнал да се доверява на австралиеца, но все още изпитваше страх, че ще бъде изоставен. Отърси се от тази мисъл.

14.

Когато се върна в хотела, Кат взе душ и се облече в памучни дрехи. Не взе сако, защото вечерта беше топла. Отиде в бара при басейна и си поръча пиня колада. Обичаше тази напитка и беше решил да си я поръчва само когато се намира в тропическа страна. Тъкмо отпи една глътка, когато някой седна на съседния стол.

— Извинете — дочу женски глас.

Кат се обърна. Тя носеше права памучна рокля на цветя без презрамки. Вместо да говори, Кат просто изпитваше удоволствие да я гледа.

— Защо търсехте момчето?

— Имах чувството, че го познавате — отговори Кат.

— Познавам много gamines.

— Какви?

— Улични деца. Повечето от тях нямат семейства. Преживяват както могат. Правя филм за тях. Защо търсите момчето?

Кат я погледна внимателно. Тъмната й коса беше още мокра, а загорялата й кожа се открояваше на яркожълтия фон на роклята й. Не виждаше причина да не й каже. Може би тя знае нещо.

— Откраднаха ми един ръчен часовник преди известно време. Момчето носеше часовник, който изглеждаше като моя.

— Значи искахте да го настигнете, за да си вземете часовника?

— Ако е моят, имах желанието…