Бялата стока

— Изглеждате изтощен. Опитайте се да заспите, а утре сутринта ще се видим, за да ви помогна да уредите формалностите.

— Благодаря ви. Задължен съм ви — отговори Кат. — Мислите ли, че въпреки всичко ще можете да вземете часовника? — Това беше последната му надежда. Трябваше да го намери.

— Ще опитам. Може вече да е невъзможно. Ще разговаряме утре.

Чувстваше се изтощен, имаше огромна нужда от сън. Успя да заспи, без да се отдава на мисли.

15.

Кат премина като в транс през ужасите на разправиите с американския консул и погребалния агент. Той беше професионално опечален, а консулът, с когото разговаря по телефона, беше кратък. Това не му беше първият труп на американец.

— Мислите ли, че някой би желал тялото на мистър Холанд да бъде върнато в САЩ? — запита той.

— Струва ми се, не.

— В такъв случай съветът ми е да поискате от погребалното бюро да го погребат в Санта Марта. Тук е горещо и дори при балсамиране…

— Разбирам ви. Ще направя каквото е необходимо.

— Имаше ли нещо ценно в принадлежностите му?

— Имаше малко пари.

— Желаете ли аз да ги изпратя на дъщеря му, или вие ще се погрижите за това?

— Аз ще се погрижа.

— Добре — каза консулът с облекчение.

Погребалното бюро осигури свещеник, който извърши кратка надгробна служба. Присъстваха Кат, Мег Гарсия, началникът на погребалното бюро и копачите. Когато всичко свърши, Мег каза:

— Това е. Направихме каквото можахме.

— Остана часовникът — каза й Кат. — Ще опитате ли?

— Имате ли хиляда долара?

— Да.

— Дайте ми ги. Ще се опитам да го намеря. Вие ме чакайте в хотела.

* * *

Климатичната инсталация работеше с пълна сила, а Кат лежеше и се опитваше да събере мислите си. Трябваше да намери часовника. Не можеше да напусне Санта Марта, без да научи повече по този въпрос. Ако Гарсия успееше да разбере как момчето се е сдобило с него, може би ще открие някаква нишка, която да следва, въпреки че не беше добре подготвен за такава работа.

Все му се струваше, че ще чуе гласа на Блуи от съседната стая — дрезгав, шеговит, практичен и винаги с идея какво да се направи. Кат не знаеше какво да предприеме. Стана и отиде в стаята на Блуи. Дрехите, които си беше купил в Атланта, висяха спретнато в гардероба или бяха сгънати в чекмеджетата. Събра ги и ги опакова в единствената брезентова чанта, която Блуи беше донесъл със себе си. В сакото му имаше около седем хиляди долара — остатъка от десетте хиляди, които Кат беше му платил в Атланта.

В портфейла на Блуи Кат намери ученическа снимка на много красиво, дребно и мургаво момиченце. Имаше стотина долара и само няколко листчета хартия с непознати телефонни номера и неразбираеми драсканици. Липсваха кредитните карти и шофьорска книжка. Хвърли всичко, с изключение на снимката, парите и магнума в брезентовата чанта и затвори ципа й. Нямаше нищо, което си струваше да се изпрати обратно в Щатите. Реши да даде всичко на портиера. Върна се в леглото си и заспа.

На вратата се почука плахо. Кат се измъкна от леглото и погледна будилника. Беше рано вечерта и разбра, че е проспал целия следобед. Отиде до вратата.

— Може ли да вляза? — запита Гарсия.

— Разбира се. Седнете. Имахте ли късмет?

Тя седна на канапето в хола, отвори ръката си и му подаде един часовник „Ролекс“.

— Съгласи се за хиляда долара — каза тя.

Кат обърна часовника със затаен дъх и прочете надписа на гърба му — „На Кат и «Катбърд» с любов. Кейти и Джинкс“. Преглътна и запита:

— Разбрахте ли откъде го е взел?

— Да. Откраднал го е от един мъж с превръзка на окото. Това говори ли ви нещо?

— Да, да, говори ми — отговори възбудено Кат. — Има ли представа къде е този човек сега?

— Мъртъв е. Децата са го убили заради часовника. Дванадесет момчета го наобиколили в една уличка и… е, не е първият, а и вашият приятел, Холанд, няма да е последният.

— Момчето знаеше ли нещо за този мъж? Каквото и да е.

— Абсолютно нищо. Пиел в една кръчма, седял близо до тротоара. Видели часовника. Когато станал да си ходи, бил пиян. Те тръгнали след него. Това е.

Кат се отпусна в един стол. Това беше краят на всичко. Щом Педро Пирата е мъртъв, той нямаше какво повече да прави, особено след смъртта на Блуи Холанд. Нямаше сили да продължава. Припомни си гласа от телефона и единствената дума, която той беше казал, но вече не беше сигурен, че това е била Джинкс. Започна това издирване, защото се надяваше — както се надяваше, че и онова момиче от Риохача е Джинкс. Заради ръчния му часовник и безсмислено хрумване беше убит един добър човек. Плачеше му се.

— Сега какво ще правите? — запита Гарсия.

— Отивам си у дома — отговори той уморено. — Боя се, че това е всичко, което можеше да се намери.

— Той вдигна поглед към нея и продължи: — Вие бяхте много добра с мен. Мога ли да направя нещо за вас?

— Да. Можете да ме поканите на вечеря и да ми разкажете всичко. Зная кой сте, мистър Катлидж. Видях надписа на часовника. Навремето четох всичко по този въпрос, но в сравнение със снимките, които видях тогава, сте се променили доста.

— Разбира се, че ще ви поканя на вечеря. Дължа ви много повече от това.

— В такъв случай след един час. На бара при басейна?