Бялата стока

Кат тръгна след него към асансьора. Качиха се два етажа по-нагоре, минаха през много по-добре обзаведен коридор, през една малка приемна и стигнаха до някаква голяма врата. Хеджър почука.

— Влез — извика един глас от другата страна.

Влязоха в голяма, красиво обзаведена канцелария.

— Това е Уендъл Катлидж, сър. Катлидж, запознай се с посланика.

Кат се ръкува с него и седна. Посланикът го изгледа мълчаливо.

— Възстановихте ли се след малкото състезание по борба с полицията? — запита накрая той.

— Да. Благодаря ви. Малко съм се схванал, но съм добре. Благодаря ви, че ме приехте в посолството. Всички се отнесохте много внимателно с мене.

Посланикът се обърна към Хеджър:

— В такъв случай той е един от твоите хора.

Хеджър погледна неловко.

— Да, сър, малко или много… — опита да каже още нещо, но посланикът вдигна ръка.

— Повече или по-малко е достатъчно добро за мен. Не искам да зная повече. — Обърна се към Кат: — Мистър Катлидж, най-напред искам да ви кажа, че съжалявам за това, което се е случило на семейството ви.

— Благодаря ви.

— Разбирам, че дъщеря ви може би е жива и е в тази страна.

— Да, сър, почти съм сигурен в това.

— Разбира се, аз знаех за трагедията. През бюрото ми преминаха различни искания. Знайте, че те са разглеждани с най-голямо внимание от страна на посолството.

— Оценявам това.

— Вие разбирате, че в дадените обстоятелства след докладите по случая ние нямахме абсолютно никакви сведения, че дъщеря ви все още е жива.

„Иска да се измъкне от отговорност — помисли си Кат. — Затова съм тук. Иска да го освободя от отговорност.“

— Естествено, разбирам. Самият аз доскоро мислех, че е мъртва.

— Сега, когато има причини да се смята, че тя е жива, ще повикам министъра на правосъдието и ще поискам възобновяването на полицейските разследвания. Вие това ли искате?

Кат замръзна. Не беше очаквал такова нещо. Беше свикнал до такава степен със самостоятелното преследване на Джинкс и похитителите й, че мисълта за намесата на полицията го шокира.

Преди Кат да може да отвори уста, Хеджър се обади:

— Ако мога да предложа, сър, бих желал да разгледаме положението с мистър Катлидж, преди отново да намесваме полицията.

— Ако считате, че това е най-доброто — отговори посланикът. — Мистър Катлидж, имате ли нещо против?

— Не. Не за момента.

— Чудесно. Не забравяйте, че с удоволствие ще започна официални разследвания, когато пожелаете, и ако сенатор Кар се интересува от нашия разговор, искам да му кажете, че съм ви уверил точно в това.

— Да, разбира се. Благодаря ви.

Посланикът се наведе и скръсти ръце на гърдите си.

— Сега да поговорим за малката ви постъпка от вчера.

Стомахът на Кат се сви. Не гореше от нетърпение да бъде върнат на колумбийската полиция.

— Разговарях с министъра на правосъдието, който се срещал с началника на полицията. Решихме, че и за двете страни ще бъде най-добре, ако събитията от вчера се считат за нещо, което не се е случвало.

Кат щеше да припадне от облекчение.

— Благодаря ви, господин посланик! Много съм ви задължен.

Посланикът доброжелателно кимна с глава.

— Едва ли трябва да казвам, че всички, а най-вече вие, ще бъдат доволни, ако се избягват инциденти като този. Разбирате, че мога да ви помагам само донякъде.

За момент Кат се почувства като ученик в стаята на директора.

— Да, сър, разбирам ви напълно. Безкрайно съм благодарен за помощта ви!

Посланикът се изправи и протегна ръка.

— В такъв случай ще ви оставя на благоволението на мистър Хеджър и колегите му.

Кат стисна ръката му и последва Хеджър обратно към канцеларията му.

Хеджър посочи един стол, седна в своя и отвори едно чекмедже. Подхвърли към Кат тежък кафяв плик.

— Това са нещата, които полицаите са взели от теб вчера. Ще задържа само пистолета. Преброй парите.

Кат нахлузи ролекса си и започна да брои банкнотите.

— Всичките са. Благодаря! — Натъпка парите в раменния кобур-портфейл и го върна в плика. — Къде е паспортът ми?

— Имаш предвид ония глупости с Елис? Това също ще го задържа.

Хеджър се изправи, извади един телефон, който беше по-голям от този на бюрото му, и набра някакъв номер.

— Тук е Хеджър. От Богота. Дайте ми Дръмънд. Добро утро, сър. Хеджър е на телефона. Да, сър.

Побутна телефона към Кат и му подаде слушалката. Озадачен, той я пое. Не познаваше човек с име Дръмънд.

— Здрасти! Джим е на телефона. Ти добре ли си?

— О, здрасти. Да, добре съм. Хората тук ми оказват голяма помощ.

— Напредваш ли?

— Много.

— Добре. Продължавай така. Ще направят каквото могат, макар че няма да е много.

— Благодаря. Ценя това. И знаеш ли? Много съм благодарен за това, че потвърди за обаждането на Джинкс. Без това щях да се откажа.

— Радвам се да мога да ти помогна. Блуи беше ли ти от полза?

Сърцето на Кат се сви.

— Съжалявам, но Блуи го убиха в Санта Марта — каза той и обясни какво се беше случило. — Направих някои осигуровки за детето му.