Библиотеката на мъртвите

— Ако исках, лично щях да я пратя на журналистите. Не съм аз този, който може да каже дали обществото трябва да знае. Та кой съм аз, по дяволите? Иска ми се никога да не бях научавал за това нещо. Нямах възможност да се замисля сериозно върху него, но само фактът, че знам, променя всичко.

Внезапно се разсмя пиянски.

— Какво е толкова смешно? — сви устни Лестър.

— За човек на име Уил12 концепцията за свободната воля е доста важна. — Внезапно отново стана сериозен. — А ето че сега не зная дали изобщо съществува свободна воля. Всичко е предрешено, нали? Нищо няма да се промени, ако името ви се появи в списъка. Прав ли съм?

— Прав си — горчиво отвърна Фрейзър. — Иначе в този момент щеше да правиш свободно падане от девет хиляди метра.

Уил не обърна внимание на отровната му забележка.

— А вие живеете с това. Нима то не променя по някакъв начин възгледа ви за живота?

— Разбира се, че го променя — рязко отвърна Лестър. — Това е товар. Имам син, агент Пайпър, най-малкото ми момче. Сега е на двайсет и две и има циститна фиброза. Всички знаем, че няма да живее дълго, и го приемаме. Но да не мислите, че ми харесва да знам, че датата на смъртта му е изписана черно на бяло? Мислите ли, че искам да знам коя е точно, или да му я кажа на него? Разбира се, че не!

Фрейзър избра различен подход, който накара Уил да потръпне.

— За мен това прави нещата по-лесни. Знаех, че Кери Хайтауър и Нелсън Елдър ще умрат, когато умряха. На мен ми оставаше просто да дръпна спусъка. И спя спокойно.

Уил поклати глава и си сипа още уиски.

— Точно в това е проблемът, не мислиш ли? На какво щеше да прилича светът, ако това беше известно и всички мислеха като теб?

Известно време се чуваше единствено високият вой на двигателите. Накрая Лестър отговори като типичен политик:

— Точно затова правим всичко възможно да пазим Библиотеката в тайна. В продължение на повече от шест десетилетия имахме забележителни резултати благодарение на всеотдайни хора като Фрейзър. Обработваме данните единствено за целите на геополитиката и националната сигурност. Не си играем с отделни хора, освен ако не го изисква сигурността. Ние сме отговорни разпоредители на този изключителен източник. В миналото имаше дребни, бих казал тривиални гафове и простъпки, с които се справихме решително. Случаят с Шакълтън е първият катастрофален пробив в историята на Зона 51. Надявам се, че разбирате това.

Уил кимна и се наведе напред, докато не опря масата. Впи поглед в секретаря.

— Напълно го разбирам. Разбирам и средствата ви. Ако се доберете до моето копие на базата данни, ще ме заврете в най-дълбоката дупка, която успеете да изкопаете, и за всеки случай ще се погрижите всичките ми близки също да изчезнат. Вие го знаете, аз също го знам. Затова просто се защитавам. Не съм нито теолог, нито философ. Не ме интересуват големите морални въпроси, ясно? Не съм искал да се забърквам във вашия свят, но това стана, защото преди трийсет години по някаква случайност съм бил съквартирант на Шакълтън! Единственото ми желание е да бъда оставен на мира, да се пенсионирам и да си изживея дребния живот поне до две хиляди двайсет и седма. Вашият голям противник е едно добро старо селско момче, което просто иска да иде за риба. — Облегна се назад и заразглежда замръзналото, провиснало лице на Лестър. — Е, момчета, кой от вас ще ми сипе?

Остана доброволно във Вашингтон за двудневен инструктаж от Фрейзър и група сладури от АВР, в сравнение с които шефът на оперативната охрана изглеждаше като филантроп. Накараха го да им каже всичко, което знаеше за случая. Всичко с изключение на местоположението на флаш паметта.

Когато приключиха, Уил се съгласи да сключи същото споразумение за конфиденциалност, каквото подписваха всички служители в Зона 51, след което бе пуснат чист и свободен в очакващите го прегръдки на събратята му от ФБР.

Шефът на Бюрото нареди да не го разпитват и да не го карат да пише доклади за последните дни от разследването на случая „Апокалипсис“. Объркана и без да има никаква представа за станалото, Сю Санчес му направи предложение — платена отпуска до края на трудовия му стаж, след което пълна пенсия. Уил прие с усмивка и когато излизаше, я потупа игриво по задника и й намигна, когато тя се обърна ядосано.

Облегна се и се заслуша с тихо задоволство в разговора на масата. В обстановката имаше нещо уютно, нещо традиционно и непреходно, което поставяше в хармония вътрешните му ритми. Когато беше дете, нямаше много семейни вечери, нито пък си ги спомняше за краткото време, което бе прекарал с дъщеря си като семейство.

Дъвчеше бавно пържолата си и слушаше остроумията. Апартаментът му бе в приятен хаос, пълен с кашони, куфари, женски дрехи, нови мебели и всякакви дреболии.

Лора се опита да му сипе вино, но той постави длан върху чашата.

— Добре ли се чувстваш, тате? — пошегува се тя.

— Слагам си мярка — самодоволно отвърна той.

— Определено е намалил темпото — каза Нанси.

Уил сви рамене.

— Това съм новият аз. Същият като стария, но с малко повече кръв в алкохола.

— И по-добре ли се чувстваш? — попита Грег.