Библиотеката на мъртвите

Глухи удари.

Трясък.

Плясъци. Мятане.

Рижавият младеж им обърна гръб и тръгна към шумотевицата.

— Какво става? — попита Лука.

Сейблин не отговори, а се втурна към залата със свещта, като ги остави сами в непрогледната тъмнина.

— Добре ли си? — нежно попита Лука. Ръката му все още бе върху рамото й и Елизабет осъзна, че изобщо не я е пускал.

— Ти дойде за мен — прошепна тя.

Той й помогна да излезе от тъмнината на светло, в залата.

Тя вече не беше Залата на писарите.

А Залата на мъртвите.

Единствената жива душа бе Сейблин, чиито обувки бяха подгизнали от кръв. Щураше се безцелно сред морето от трупове, нападали по маси и нарове, свлекли се на купчини по земята. Телата бяха безжизнени, само тук-там някое потръпваше конвулсивно. Сейблин стоеше изцъклена и повтаряше: „Боже мой, Боже мой, Боже мой“, сякаш припяваше молитва.

Подът, масите и столовете в залата бавно се покриваха с кръвта, изтекла от пробитите с пера очи на почти сто и петдесет рижави мъже и момчета.

Лука поведе Елизабет през касапницата. Беше достатъчно на себе си, за да хвърли поглед на листата пергамент, някои от които бяха залети от локвички кръв. Що за любопитство или инстинкт за самосъхранение го накара да грабне един от листовете? Години наред щеше да си задава този въпрос.

Побягнаха нагоре по коварните стъпала, качиха се в параклиса и излязоха навън в мъглата и дъжда. Продължиха да тичат, докато портата на абатството не остана на миля зад тях. Чак тогава спряха да си поемат дъх и се заслушаха в тревожния звън на камбаната.

1 август 2009 г.

Лос Анжелис

Флотът имаше един-единствен „Гълфстрийм–V“, модел С–37А — луксозен, висококачествен бизнес самолет, предпочитан от секретаря на ВМС като лично транспортно средство. Двата турбореактивни двигателя „Ролс-Ройс“ го притиснаха силно при стръмното издигане и секунди по-късно през прозорците вече не се виждаха безкрайните бели светлини на нощния Лос Анжелис, изчезнали под слоя ниски облаци.

Харис Лестър караше на кофеин след напрегнатия, проточен от смяната на часови пояси ден, който бе започнал преди зазоряване в дома му във Феърфакс, Вирджиния, и включваше посещения на Пентагона, военновъздушната база Андрюс и международното летище на Лос Анжелис. След кратък престой в Ел Ей самолетът отново вдигна колесници и полетя обратно към Вашингтон. Лицето на Лестър беше отпуснато и болнаво, имаше лош дъх. Единственото свежо по него бяха костюмът и вратовръзката, които сякаш току-що бяха свалени от закачалката.

В пътническия отсек, покрит с ламперия и обзаведен в клубен стил — с двойки тъмносини кожени кресла, обърнати едно срещу друго между масите от гладко тиково дърво, — имаше само трима души. Лестър и Малкълм Фрейзър, чието изсечено четвъртито лице бе изкривено в гримаса, се взираха в мъжа, седнал срещу секретаря и стиснал дръжката на креслото си с една ръка и кристална чаша уиски с другата.

Уил бе ужасно уморен, но бе най-спокойният човек на борда. Беше изиграл картите си и като че ли печелеше.

Часове преди това бе прибран от улицата в Холивуд от Фрейзър и екип наблюдатели, които бяха долетели специално от Грум Лейк. Натикаха го в един черен микробус и го отведоха в частен терминал на летището, където го държаха в някаква конферентна зала, без да го разпитват, докато не пристигна Лестър. Уил остана с ясното убеждение, че Фрейзър би предпочел да му види сметката тутакси или поне да му причини силна болка; може би той самият щеше да изпитва същите желания, ако някой беше застрелял човек от неговия екип. Но също така си личеше, че Фрейзър е войник, а добрите войници се подчиняват на заповеди.

Фрейзър отвори лаптопа на Шакълтън и натисна няколко клавиша.

— Каква е паролата? — рязко попита той.

— Питагор — отвърна Уил.

Фрейзър въздъхна.

— Шибан ненормалник. Как се пише?

— П-И — тъжно отвърна Уил.

— Всичко е тук, както бе обявено, господин секретар — докладва след секунди Фрейзър.

— Как обаче можем да сме сигурни, че сте направили копие, агент Пайпър? — попита Лестър.

Уил извади касовата бележка от портфейла си и я пусна на масата.

— Флаш памет от „Рейдио Шак“, закупена днес, след инцидента.

— Значи си я скрил някъде в града — с отвращение рече Фрейзър.

— Градът е голям. От друга страна, може да съм я пуснал по пощата. Или пък да съм я дал на някого, който може би знае, а може би не знае какво представлява. Във всеки случай ви гарантирам, че ако не се свързвам редовно и често с един или повече души, паметта ще бъде пратена на медиите. — Насили се да се усмихне. — Така че, господа, не се ебавайте с мен или с някого, за когото ме е грижа.

Лестър разтри слепоочията си.

— Разбирам какво казвате и защо го казвате, но в действителност не искате всичко това да се разчуе, нали?

Уил остави чашата си и загледа как влажното й дъно образува мокър пръстен върху дървото.