Библиотеката на мъртвите

Разхлаби вратовръзката си, отърва се от обувките и отвори малкото барче под телевизора. Пликът бе пъхнат под бутилката му „Джони Уокър“ черен етикет, на същото място, където го беше намерил в деня, когато се беше изнесла. На него с характерния й женски почерк пишеше „Майната ти“. Наля си голяма доза, вдигна крака на масичката за кафе и заради миналите дни препрочете писмото, което разкриваше за него неща, които и без това знаеше. Някакво тракане отвлече вниманието му — поставената в рамка снимка се бе съборила върху крака му.

Беше от Зекендорф — съквартирантите първокурсници при сбирката им миналото лято. Предната година я нямаше.

Час по-късно в размътената му от алкохола глава се намести една от сентенциите на Дженифър — толкова си сбъркан, че си безнадежден случай.

Безнадежден случай, повтори си той. Интересна концепция. Непоправим. Неспасяем. Без шанс за възстановяване или съществено подобрение.

Включи телевизора и заспа на дивана.

Безнадежден или не, в 8:00 на следващата сутрин Уил вече бе на работното си място и преравяше списъка пристигнали имейли. Написа няколко отговора и прати съобщение до инспекторката си Сю Санчес, за да й благодари за мениджърските й способности и предвидливост да го прати на семинара, от който току-що се бе върнал. Чувствителността му се бе повишила с четиридесет и седем процента, подчерта той, и очакваше тя в най-скоро време да види съществените подобрения. Подписа се с „Чувствено, Уил“ и натисна бутона „Изпрати“.

Трийсет секунди по-късно телефонът иззвъня. Линията на Санчес.

— Добре дошъл у дома, Уил — сладникаво поздрави тя.

— Радвам се, че отново съм тук, Сюзан — отвърна той. Южняшкият му акцент почти беше изчезнал за всичките години далеч от Флорида.

— Става ли да минеш насам?

— Кога ще ти бъде удобно, Сюзан? — настойчиво попита той.

— Веднага! — И прекъсна връзката.

Седеше зад старото му бюро в бившия му кабинет, откъдето благодарение на Мохамед Атта се откриваше хубав изглед към Статуята на свободата, но това не го раздразни толкова, колкото нацупената физиономия на строгото й мургаво лице. Санчес беше маниак на тема упражнения и четеше справочници и наръчници за мениджъри, докато тренираше. Винаги го беше привличала физически, но тази кисела физиономия и официалният й тон с типичните за латиносите носови нотки притъпиха интереса му.

— Сядай — припряно рече тя. — Трябва да поговорим, Уил.

— Сюзан, ако смяташ да ме кастриш, готов съм да го понеса като професионалист. Правило номер шест — или беше четири? — гласи: „Когато имаш чувството, че те провокират, не реагирай прибързано. Спри и си помисли за последствията от действията си, след което подбери внимателно думите си, като обръщаш внимание на реакцията на човека или хората, които те предизвикват.“ Бива си ме, а? Имам и удостоверение. — Усмихна се и скръсти ръце над оформящото се шкембе.

— Днес не съм в настроение за остроумията ти — уморено отвърна тя. — Имам проблем и ми трябва помощта ти за решаването му.

Което в превод от шефски означава: ще бъдеш преметнат.

— За теб? Всичко. Стига да не е свързано с голотии или да не прецака последните ми четиринайсет месеца.

Тя въздъхна и замълча, оставяйки Уил с впечатлението, че се придържа към правило номер четири или шест. Той много добре знаеше, че Санчес го смята за най-проблемното си дете. Всички в службата знаеха причината.

Уил Пайпър. На четиридесет и осем, девет години по-възрастен от Санчес. Бивш неин шеф, преди да бъде изритан от мениджърското място и отново да бъде понижен до специален агент. На времето главозамайващо хубав, висок близо метър и осемдесет и пет, с яки плещи, електриковосини очи и по момчешки рошава руса коса, преди алкохолът и бездействието да придадат на плътта му консистенцията и бледнотата на набухващо тесто. Някогашен перко, преди да се превърне в приказлив и досаден охлюв, чакащ да му свърши работното време.

— Джон Мюлер получи удар преди два дни — изтърси направо тя. — Докторите казват, че ще се възстанови, но ще трябва да лежи в болницата. Отсъствието му, особено сега, е проблем за отдела. С Бенджамин и Роланд вече го обсъдихме.

Уил се възхити на новината.

— Мюлер? Та той е по-млад и от теб! При това шибан маратонец. Как точно той ще получи удар?

— Имал дупка в сърцето, която никой досега не забелязал — отвърна тя. — Малък съсирек от крака му минал през нея и се озовал право в мозъка му. Така ми казаха. Доста е плашещо, че могат да се случат подобни неща.

Уил ненавиждаше Мюлер. Самодоволен, жилав скапаняк. Всичко в него бе като по учебник. Абсолютно непоносимият кучи син пускаше саркастични подмятания в лицето му за някогашната издънка — и си въобразяваше, че е недосегаем, тъй като всички гледаха на Уил като на прокажен. Първото, което му дойде наум, бе надеждата, че копелето ще върви и говори като бавноразвиващ се до края на живота си.

— Господи, ама че нещастие — каза на глас.

— Искаме да поемеш случая „Апокалипсис“.

Нужни му бяха неимоверни усилия да се сдържи и да не й каже да си го начука.