Блондинка от Маями

— Стара история, Роберто. Богатите стават псе по-богати. Бедните умират от жажда.

— Да, ама знаеш ли, че Бърнхард изхвърля по-голямата част от водата, която изпомпва?

— Какви ги говориш?

— Напоителните му вади се вливат в един голям канал, дето отива право към Бискайския залив. След като напои дърветата, Бърнхард продължава да помпа и изхвърля водата. Видях го с очите си. Преди да направим удара с мангото, три нощи наред проверявах градините, цялото имение обиколих пълзешком. Водата в канала беше дълбока метър и половина и течеше като река право на изток.

— Глупости. Той продава водата. Защо да я похабява?

— Откъде да знам?

— Премяташ ме, нали, Роберто? Пак замисляш някакво оправдание. Не си ходил да крадеш манго. Работиш пол прикритие за Службата по водните ресурси.

— Джейк, mi amigo, трябва да ми повярваш. — Правеше се на много обиден. Затворниците умеят да те засрамят. — Гай Бърнхард изхвърля вода в залива. Кълна ти се. Чувал ли си ме някога да лъжа?

— Само под клетва — казах аз и си спомних за Рой Кон.

— Е, казвам ти, че го видях с очите си.

Но защо, питах се аз. Напрегнах си мозъка, без да родя каквато и да било идея. Любителят на манго, всеотдайният брат и запален стрелец Гай Бърнхард ставаше все по-загадъчен.

— Та да си дойдем на думата, Джейк. Не биваше да ме арестуват, задето съм крал манго от онзи cabryn

24

. Трябваше…

— Знам, знам, Роберто. Трябваше да ти дадат медал.

Спомени

— С какво мога да ви услужа, мистър Ласитър? — попита тя.

— Можете да ми викате Джейк.

— Чудесно, а вие можете да ме наричате доктор Сантяго. — Тя избухна в сърдечен смях. — Шегувам се името ми, с Мили.

Доктор Милагрос Сантяго беше едра жена на около петдесет години, с очила, вдигнати върху челото. Кабинетът й се намираше на втория стаж в една сграда на „Корал Уей“ — оживена улица с високи индийски смокини и множество магазинчета. Беше горещ юнски ден, но вътре климатикът работеше с пълна сила. Фикусът в ъгъла стърчеше самотно и май се нуждаеше от психиатрична помощ. Стените бяха покрити с бежови платнени тапети. Освен бюрото имаше диван и две кресла в меки кафяви топове.

— Чарли Ригс каза, че можеш да ми помогнеш по един случай — казах аз.

— Mi guerido hombre!25 Да не си приятел на Чарли?

— Той ми е като баща.

— Толкова мил човек. Когато бях в отдела по престъпно поведение, разработвахме заедно психологически портрети на серийни убийци.

— Марли не ми каза, че си била във ФБР.

— Не съм била. Просто им сътрудничех, пишех куп отчети, които никой не четеше. Три години слушах сексуалните фантазии на затворниците от смъртните отделения и накрая реших да сменя професията.

— Частна практика — казах аз.

— Да. Сега разни скучаещи домакини ми разправят как мечтаят Клинт Истууд да спре с камионетка пред тях и да им набере цветя.

Тя смъкна очилата върху носа си и ме огледа за миг.

После стана и отиде до бръмчащата кафеварка в ъгъла. Завъртя една ръчка и гъстата черна течност забълбука в две миниатюрни чашки.

— Ако дам на пациентите пълна чашка — каза Мили, — приказват толкова бързо, че не успявам да водя записки.

Тя ми подаде димящото ракетно гориво, което пия без захар за пълно недоумение на кубинските си приятели.

— Едно време ходих няколко пъти на психоаналитик — казах аз.

— Браво. Някои хора не смеят да си признаят.

— Тъкмо ме бяха изритали от „Делфините“, една приятелка ме заряза и в три правни факултета не искаха да чуят за мен.

— Изглежда, животът ти е бил в своя надир26, а и едва ли си можел да се похвалиш със самочувствие.

— Ако щеш вярвай, но отидох на психоаналитик само за да разбера защо не ми пука. Карах уиндсърф, търчах по купони или просто се мотаех. Много пиех, спях до късно и се отдавах на забавления без никаква ясна цел. Бях бунтовник, без да съм наясно защо и исках да разбера.

Тя се позамисли и сръбна глътка сладко кафе.

— Безразличието ти може да е било защитен механизъм срещу провала. Всъщност си се вълнувал, но не си искал да го признаеш.

— Вярно. Щом го разбрах, поставих си цели и тръгнах по нов път.

— И вече не си припарвал при психиатър.

— Имаше и друг случай. Преди няколко години загина една жена. Жена, която обичах. Мислех, че съм можел да я спася, та трябваше да си изясня някои работи.

— Изясни ли си ги?

— Не. Още се чувствам виновен и сънувам кошмари. Както виждаш, знам това-онова за професията ти.

— Не е зле. С какво мога да ти услужа, Джейк?

— Чарли казва, че си изследвала възстановяването на потиснати спомени.

— Ай! Само не казвай, че имаш клиентка, която иска да съди роднина за изнасилване отпреди двайсет години.

— Де да беше избрала това — въздъхнах аз, после отпих от кафето.

Разказах й всичко, което знаех, като започнах от вечерта в бара, когато Криси застреля баща си, минах през записите на доктор Шийн от сеансите и не пропуснах да спомена за необяснимото прекъсване в касетата.

— Ще прегледам всичко — каза тя, — но отсега да знаеш, че съм скептична.

— За коя част от историята? — попитах аз.

— За всичко.

После тя ми обясни защо.