Блондинка от Маями

— Паметта не е подредена в спретнати папчици, чакащи някой да ги отвори като компютърни файлове. Човешката памет е лабилна, динамична и… — Мили потърси точната дума — … податлива на обработка.

— За психиатъра, искаш да кажеш.

— За всеки човек, имащ власт над пациента.

— А какво ще речеш за възстановяването на потиснати спомени?

— О, тия истории! — Тя презрително размаха ръка. — На Фройд дължим теорията, че всичките ни преживявания са складирани някъде в мозъка и само чакат да ги извадим на наяве чрез подходяща терапия. Естествено, дори и той си е променил мнението по въпроса. Огромен брой от пациентите му сякаш си спомняли ужасяващи сексуални насилия в детството. Първоначално Фройд приемал всичко за чиста монета. По-късно стигнал до извода, че това са така вречените сенчести спомени — фантазии, прикриващи първични желания. Други просто ги смятат за фалшиви спомени.

— А каква е истината?

Тя сви рамене.

— Кой знае? Но мога да ти кажа, че презирам онова бърникане напосоки из психиката, чрез което мнозина психоаналитици вадят така изречените потиснати спомени.

— Мили, съвсем се обърках. Срещу метода ли възразяваш, или срещу самата идея за потиснати спомени?

— О, спомените могат да бъдат потиснати и после възстановени, но прави ли ги това истински? Сигурна съм, че можеш да си припомниш много събития от своя живот, които са абсолютно неверни.

— Не те разбирам. Щом си ги спомням, значи са истински.

— Не е задължително. Можеш да се мъчиш да подредиш спомените като книги в библиотека. Но всички ние изграждаме собствени митове около онова, което смятаме за истина. Понякога прекаляваме. Хубавите дни от миналото стават още по-хубави, тежките още по-тежки. Лошите хора се превръщат в същински демони. А някои спомени може да се окажат просто мечти или сънища без никаква връзка с реалността.

Сигурно мислите ми се изписаха по лицето, защото Мили попита:

— Какво има?

— Прост си помислих с каква радост би те включил Ейб Соколов в списъка на свидетелите.

— Само че не може.

— Да, няма как, след като аз те наема.

— Виж какво, Джейк, не искам да ти съсипвам защитата, но трябва да знаеш истината.

— Точно затова дойдох тук.

— Добре. Щом е тъй, ще ти я кажа.

И тя ми разказа, че паметта прилича на черна дъска с много тебешири и много гъби. Каквото е написано последно, остава. Един свидетел на престъпление ще си го спомня по-различно — и погрешно, — след като прочете невярно описание във вестника. Според Мили имаше два вида истина.

— Историческата истина се е случила в действителност. Разказвателната истина е онова, което си спомняме. Има истински спомени с фалшиви подробности и фалшиви спомени с истински подробности.

След две чашки кубинско кафе умът ми бе придобил мощта на вулкан, тъй че разбирах по-голямата част от приказките й. В практиката си непрестанно се сблъсквам с нови научни области — ДНК проби, анализ на кървави петна, гласови характеристики — и вечно стигам до един и същ извод. Най-напред новата област изглежда сравнително проста, но колкото повече научаваш, толкова по-объркана става. Колкото повече правила, толкова повече изключения. Колкото повече експерти, толкова повече спорове.

Знам си възможностите. Много рядко са ме наричали гениален. Виж, по-честичко чувам упорит като магаре. Същото беше и във футбола. Никога не съм бил техничар като Ръсти Маклийн, който можеше да финтира защитник и същевременно да намига на някоя от клакьорките. Никога не са наричали играта ми бляскава и зрелищна, дори и в гимназията, където имах навика щом поема топката, да наведа глава и да хукна право от север на юг. В колежа бях приличен защитник, особено когато играта загрубееше, като професионалист станах последна грижа на треньорите. Славата не ми липсва, защото никога не съм я имал.

И ето че сега се мъчех да проумея дали Лорънс Шийн ми е поднесъл изящна научна защита, или най-елементарна димна завеса, която Ейб Соколов ще разсее за нула време пред заседателите. И още нещо. Ами ако наистина беше само пушилка, но Еиб не знаеше за това? Ами ако можех да победя? Бих ли го сторил?

След малко казах:

— Доктор Шийн разправя, че психологическата травма е като каратистки удар в мозъка, който прекъсва нормалното закодиране на спомените.

— Колко цветисто! — поклати глава Мили Сантяго.

— Според него по време на насилието Криси успявала изпадне в транс, така че образите на станалото се запечатвали, но само откъслечно в най-далечните кътчета на мозъка. Изобщо не попадали в онази част, където им е мястото. Трябвало само да отвори шлюзовете към тайните кътчета, за да възстанови спомените.