Блондинка от Маями

Криси седеше до мен кротичка и съвсем безобидна, а аз гледах тълпата от няколко десетки кандидати за съдебни заседатели. Беше обичайната колекция: учители, държавни служители, журналисти, авиомеханици, домакини и пенсионери плюс някой друг студент. Имал съм какви ли не заседатели — бракониер на омари, производител на обици за гърди, жрец от сантерийската секта, който през почивките пееше молитви към Бабаду Ай, и травестит от един клуб на Саут Бийч, тъй че днешната група изглеждаше съвсем нормална.

Заех се да задавам обичайните въпроси, като уверявах кандидатите, че нямах за цел да ги притеснявам. След като установих, че почти всички са били жертви на престъпление, и малцина признаваха да са имали работа с психиатър, аз насочих вниманието си към жестовете или кинезиката, както я нарича доктор Уинър.

Търсех напрегнато сплетени пръсти или скръстени ръце — знак, че отказват да ме допуснат до себе си. Дебнех за кръстосани глезени или ръце, здраво стиснали стола. Същевременно мислено внимавах за собствените си жестове. „Дръж дланите дружелюбно разтворени — вечно напомняше доктор Уинър. — Много си висок, затова не пристъпвай до ложата. Вертикалната ти сила ще стресне заседателите. И не слагай ръце на кръста си. Завладяването на хоризонтално пространство е прекалено авторитарно.“

Е, много благодаря. Преди да наема доктор Уинър с неговата конска опашка и очила с цветни стъкла, бях доволен само да проверя дали панталонът ми не е разкопчан.

И тъй, правех се на дружелюбен дангалак, без да приближавам прекалено и без да заемам хоризонтално пространство, усмихвах, се и изобщо се правех на маймуна, опитвайки да намеря шестима честни и милосърдни заседатели, които да ме изслушат с внимание, макар че нямах кой знае какво за казване. Марвин Печения седеше безметежно на първия ред и се мръщеше всеки път, когато навеждах глава да поговоря с наемния си експерт. Докато аз разпитвах кандидатите, доктор Уинър понякога драсваше нещо в бележника си, но през повечето време прелистваше най-новия каталог за яхти. Дванайсетметровата му яхта беше закотвена в Динър Кий и донякъде приличаше на мен — масивна и бавна, но стабилна в бурно море. Отвътре беше облицована с ламперия от тиково дърво и силно впечатляваше женската компания на Уинър, съставена предимно от млади руси любителки на соления вятър и коктейл „Маргарита“ с повечко текила.

Подборът ни отне цял ден. Накрая съдията Стангър изчете обичайната реч, като предупреди заседателите да не обсъждат делото помежду си или с когото и да било. Всички кимнаха мъдро. Бяха чували тия приказки по телевизията хиляди пъти. В нашия съд на това му викахме просто конското.

Станах и се поклоних леко, опитвайки се да надникна в очите на заседателите, докато напускат залата. Щях да го правя при всяка почивка до края на делото. Някои ме поглеждаха, други не.

После хванах за ръка Криси Бърнхард и я изведох от залата. Сега ми трябваше едно питие, спокоен сън и съдебна стратегия. В краен случай бих се задоволил с две от трите.

Криси, Криси, Криси

На сутринта съдията Стангър започна с първоначалните инструкции и всички заседатели се приведоха напред, слушайки най-усърдно. Такива са отначало. Напрегнати, нетърпеливи да изпълнят дълга си. След като свикнат с обстановката, а адвокатите вземат да им досаждат с еднообразни въпроси и шумни възражения, заседателите почват да се разсейват или направо да дремят. Понякога си ги представям като герои от комиксите, с облачета над главите, в които има картинки на риболов или еротични сцени. Защо не?

Лично аз си мисля точно такива работи, докато Ейб Соколов се пъчи пред заседателската ложа или съдията повтаря безконечните си наставления.

— Само по себе си обвинението не е доказателство — говореше Стангър — и не бива да го приемате като признак за вина.

Той обясни на заседателите, че не бива да смятат обвиняемия за виновен, ако откаже да даде показания. Това е стандартна инструкция и аз често се възползвам от нея, защото с показанията си мнозина обвиняеми само оплескват още повече работата. На едно от първите ми дела като обществен защитник прокурорът попита клиента ми:

— Как тъй твърдите, че сте невинен, когато петима души твърдят под клетва, че са ви видели да крадете часовник?

— И какво от това? — отвърна праведният ми клиент. — Аз пък мога да доведа сто души, дето не са видели как го откраднах.

Когато клиентът мълчи, обвинението няма право да коментира отказа му да даде показания, а след заключителната реч съдията още веднъж напомня за Петата поправка към Конституцията

35

. И все пак се чудя какво ли си мислят заседателите. Макар че не го обсъждат дали не си казват: „Бас държа, че ако аз бях невинен, щях да туря ръка върху Светото писание и да кажа истината напук на целия свят.“