Блондинка от Маями

Малката ми коралова къщичка в Саут Гроув не съдържа нищо, достойно за крадене. Е, има един сърф върху бетонни блокчета. Използвам го вместо масичка за кафе, макар че кръговете по него са предимно от бирени бутилки. Има и нощна лампа от шлем на „Делфините“. Има диван с тапицерия от хаитянско платно, някога белезникаво, а днес с нездрав жълтеникав оттенък. Има две палми в саксии, ръждясал акваланг и куп стари списания.

Затова не заключвам входната врата.

Не че бихте могли да я отворите без трима-четирима помощници, въоръжени с яка греда. Дървото е подуто от влагата, тъй че вратата винаги се залоства. Моите приятели знаят как да влязат, но малцина са готови да рискуват едно изкълчено рамо.

Когато се прибрах тази вечер, под жакарандовото дърво бе паркирана червена корвета. В хола вонеше на пури. В кухнята изтрака вратичка на шкаф. После чух глас:

— Къде си държиш малцовото уиски, стари приятелю?

— Пия го само за твоя сметка, Ръсти.

Той подаде глава от кухнята и аз неволно изтървах куфарчето. Беше облечен с италиански панталон с басти, който се издуваше на бедрата, и черна копринена риза с озъбена акула на гърдите. Дългата му червена коса висеше отзад на опашка. За непредубеденото ми око приличаше на курсист от образователна програма по наркобизнес.

— А и хладилника имаш само боклуци — оплака се той. — Салам и бира.

— Градивните блокчета на живота — отвърнах аз. — Почти толкова потребни за цивилизацията, колкото и футболното предаване в понеделник вечер.

— Вече никой не яде салам.

— Затова го харесвам.

— Днес номерът е да ядеш соев концентрат, Джейк. Или млад зелен фасул. Или суши. Саламът е толкова демоде, че току-виж пак излязъл на мода.

— Като излезе, ще спра да го ям.

Седнах на дивана и смъкнах официалните черни обувки. Страшно ги мразя. Щом им завържа връзките, стягат ме като в калъп. От всичките си обувки най-много харесвам старите шпайкове от Пенсилванския университет. Обичам да ги усещам как се забиват с приятен тласък в земята.

Ръсти изникна от кухнята с две бутилки „Гролш“.

— Да взема ли да те черпя една бира?

— По-добре вземи да ми кажеш защо ме излъга.

— Джейк! — възкликна обидено той.

— Първо ме натопи, защото Гай Бърнхард ти е платил. После ме излъга. Сега ще се явяваш като свидетел на обвинението. — Аз поех бирата, но не я отворих. — Стари приятелю.

— Съжалявам, Джейк. Гай ме разпита най-подробно за теб… прав си, накара ме да те заведа в „Параноя“ онази вечер. Но не знаех, че Криси ще претрепе стареца, това е истината.

— Не се ли запита какво става?

Той седна достатъчно близо, за да му тегля едно ляво кроше при необходимост.

— Просто повярвах на онова, което разправяше Гай. Той ми каза, че трябвало да се срещне с баща си. И с Криси. Имали някакъв семеен спор. Та се чудел дали старият ми приятел Джейк няма да помогне като семеен адвокат, ама не бивало да ти казвам нито дума. Слушай, ако ще свърши работа, готов съм да го кажа и пред съда.

— Няма да свърши работа. Твоите разговори с Гай са сведения от втора ръка. Освен това Гай може да каже: „Вярно, исках да събера татко и Криси, но тя провали всичко, като го застреля.“

— Джейк, направо се шашнах, когато тя влезе и почна да стреля. Но изобщо не предполагах, че Гай има пръст в цялата работа.

— А сега предполагаш ли?

— Не. Ти предполагаш. Ако Гай искаше да убие баща си, щеше да намери по-лесни начини.

Аз щракнах порцелановата запушалка на шишето.

— Само че нито един от тях нямаше същевременно да го отърве и от Криси.

Ръсти изгълта солидна порция бира, но не ми отговори. Все още се чудех защо е дошъл. Предложението да даде показания изобщо не ме впечатляваше.

— Ето как го виждам аз, Ръсти. Загазил си до уши и сега те е страх. Вероятно без да искаш са те замесили в никакъв заговор. Всъщност не си лош човек. Лъжлив, алчен и непочтен към приятелите — това да, но иначе не се различаваш от нормалните преуспяващи типове.

Той ме изгледа така, сякаш му пикаех върху обувката.

— Джейк, готов съм да си изкупя вината. Ще направя каквото кажеш.

— Какво предлагаш?

— Повикай ме за свидетел.

За втори път си предлагаше услугите.

— Защо?

— Ще разкажа, че Гай ми плати, за да те отведа в клуба, и знаеше, че Криси ще дойде там. Ще разкажа…

— Нищо няма да разкажеш! Гай ще рече, че Криси е отправяла заплахи към баща си. Поради личната му заинтересованост, съдът няма да обяви това за сведения от втора ръка. Ще рече, че се е страхувал за баща си, затова викнал двама здравеняци, но ние сме се изложили. Пак доказваме, че тя е имала предварителен план, значи става дума за предумишлено убийство. Както виждаш, Ръсти, с нищо не можеш да ни помогнеш. Отвориш ли си устата, само ще навредиш. Гай знае това. Всъщност…

Понякога ми се налага да разсъждавам на глас. Не съм от онези умници, дето могат да стигнат от А до Я, без да си мърдат устните. Но дадат ли ми малко време, стигам, където трябва.

— Ръсти, копеле гадно!

— Какво?

— Той те е пратил тук. Искал е да ме подлъжеш, за да те призова.

— Не. Кълна се.

— Лъжеш като дърт циганин — употребих аз любимия израз на баба.

Рамена е на Ръсти провиснаха.