Блондинка от Маями

— Свидетелят е на ваше разположение — каза любезно Соколов.

Нямаше никаква необходимост да разпитвам Ръсти. Никаква, освен желанието ми да причиня някому болка, по възможност не на себе си или на клиентката. Станах, Ръсти ме изгледа с усмивка и от това в стомаха ми пламна яростна топлина, която бързо плъзна към крайниците. Изби ме пот.

— Мистър Маклийн — започнах аз, сякаш за пръв път в живота си виждах този тип, — бил ли сте някога осъждан за престъпление?

Усмивката на Ръсти замръзна и той хвърли тревожен поглед към Соколов, който само сви рамене. Въпросът е напълно законен, но по някакъв странен каприз на правилника, ако отговорът е да, нямаш право да попиташ: „За какво престъпление?“ Ако свидетеля обаче излъже, можеш да извадиш доказателства за присъдата и да го обявиш за неблагонадежден.

— Ти би трябвало да знаеш — отговори най-сетне Ръсти.

— Така е, знам, но заседателите не знаят — Аз отворих папката си, извадих отвътре официална бланка и се престорих, че я разглеждам. — Отново ви питам, сър. Бил ли сте някога осъждан за престъпление?

— Да, ти ми беше адвокат. Друг път ще си търся по-добър защитник.

Това предизвика откъслечни смехове в залата и няколко усмивки между заседателите, но аз изобщо не се смутих. Нека си мислят, че горката Криси разчита на някакъв малоумник, докато насреща й седи безмилостният и ефикасен хирург на име Соколов. Не съм чак толкова самолюбив, че да не си изпрося съчувствие при необходимост. Прибрах официалния документ обратно в папката. Беше нотариалният акт за къщата ми, а не присъдата срещу Ръсти за измама на редица манекенки с фалшиви обещания.

— Мистър Маклийн, колко време измина от момента, когато Криси Бърнхард извади пистолета, до последния изстрел?

Ръсти поклати глава.

— Стана бързо. Де да знам. По-малко от десет секунди. — Той зарея поглед в пространството, замисли се и дори вдигна ръка, натисна три пъти спусъка на въображаем пистолет. — Може би шест секунди.

— Шест секунди — повторих аз. — Казахте ли преди малко, че Кристина припаднала след изстрелите по баща си?

— Да, казах го.

— Значи тя загуби съзнание?

— Просто се свлече и ти я хвана на ръце, преди да падне.

— Кога точно загуби съзнание?

— Точно ли? Не знам.

— Беше ли секунда преди да падне, пет секунди, шест секунди?

— Е, не може да са били шест секунди. Това се пада горе-долу, когато започна стрелбата, а тогава тя беше в съзнание.

— Беше ли? — Опитах да се престоря на изненадан. Не ми е трудно, защото често съм изненадан наистина. — Вие следяхте ли сърдечния й ритъм?

— Не.

— Кръвното й налягане?

— Не.

— А мозъчната й дейност?

— Не, разбира се, че не, но тя стреляше с пистолет, за бога.

— А вие гледахте пистолета, прав ли съм?

— Какво?

— Пистолетът, мистър Маклийн. Когато Криси Бърнхард стреляше с пистолета, веществено доказателство номер три… — аз пристъпих до масата на секретарката и вдигнах малката берета, — … вие гледахте оръжието, нали? Очите ви бяха приковани в него.

— Да, мисля, че беше така.

— Както го гледате и сега?

Ръсти стрелна очи от пистолета към заседателите, после към мен.

— Да. Някак привлича погледа.

— Следователно не гледахте очите на Криси, прав ли съм?

Той помълча, явно раздразнен от въпроса.

— Да, мисля, че не ги гледах.

Върнах пистолета на масата.

— Значи не можете да знаете дали очите на Кристина са били отворени или затворени по време на стрелбата, нали, сър?

При разпита на свидетел целта е да не му оставиш избор и сега Ръсти бе точно в това положение.

— Да, не мога да знам дали очите й бяха отворени — призна той.

— Видяхте ли нейното изражение? Забелязахте ли дали лицето й беше напрегнато или отпуснато?

— Не.

— Следователно не знаете дали е била в съзнание, в безсъзнание или някакво промеждутъчно състояние?

— Възразявам! Подтикване към предположения.

— Отхвърля се, но защо не зададете въпроса по друг начин, мистър Ласитър. „Промеждутъчно състояние“ звучи малко неясно.

— Знаете ли дали Кристина Бърнхард беше в съзнание по време на? — попитах аз.

— Не разбирам въпроса — каза Ръсти. Нямаше намерение да ми облекчава задачата, особено след като го бях унизил с въпроса за присъдата.

— Добре — казах аз. — Тя осъзнаваше ли къде се намира?

— Изглежда, знаеше много добре къде седи баща й.

Сърцето ми се сви, но продължих, без да трепна.

— Тя показа ли, че ви е забелязала до бара?

— Не.

— А вие седяхте точно до мистър Бърнхард, нали?

— Да.

— И сте приятел на Криси?

— Както казах, някога бях неин агент.

— Поздрави ли тя някого в клуба?

— Не забелязах такова нещо.

— Бързо ли тръгна към мистър Бърнхард?

— Не. Полюшваше се с онази типична походка на фотомодел.

— Бавно ли?

— Да.

— Вяло?

— Не знам какво означава това.

И аз не знаех, докато не потърсих в речника синоними за немощно, безсилно и апатично.

— Изглеждаше ли като в транс? — попитах аз.

— Никога не съм виждал човек в транс — отговори той, — освен по филмите. По-скоро изглеждаше, като че много й се спи.

— Сякаш вървеше насън?

— В известен смисъл.

— Което може да се нарече транс, нали?

— Възразявам! — скочи Соколов. — Повторение.

— Приема се. Мистър Ласитър, мисля, че вече изчерпахте темата.