Черна вечер

Прашният път се изкачва стръмно нагоре и се насочва покрай разнебитените постройки към скелета на пристъна. Спираш до дървена барака, слизаш и вдишваш соления бриз, идващ от океана. Един старец седи отпуснато на стол върху малкото здрави дъски в началото на кея. Подтикван от някакъв вътрешен импулс, приближаваш към него, а под краката ти хрущят мидени черупки и чакъл.

— Извинете.

Старецът е с гръб към теб и гледа океана.

Миризмата на мърша от умрелите риби край брега те удря в ноздрите.

— Извинете — казваш отново.

Старият човек бавно се извръща. Той вирва съсухрената си глава било от любопитство, било от враждебност.

Задаваш му въпроса, който ти е хрумнал, докато караше надолу по склона.

— Защо този град се нарича Редууд36 Поинт? Толкова на юг няма секвои.

— В момента гледате към тях.

— Не съм сигурен какво…

Дядката посочва към руините на пристана.

— Талпите са от секвоя. В неговите славни дни… — Той си сръбва от кутия с бира. — … беше чудесен. И така гордо се вдаваше в залива. — Въздъхва носталгично. — Редууд Поинт.

— Има ли болница тук?

— Защо? Болен ли сте?

— Само любопитен.

Старецът те поглежда накриво.

— Най-близката болница е на четирийсет мили нагоре по брега.

— А лекар?

— Имаше. Кажете ми защо задавате толкова много въпроси?

— Нали ви казах, просто съм любопитен. А има ли тук съд?

— Това прилича ли ви на окръжен град? Някога бяхме нещо. Сега сме… — Дядката запраща бирената кутия към казана за боклук и пропуска. — По дяволите!

— Добре, ами какво ще кажете за… Имате ли полиция?

— Разбира се. Шериф Китрик. — Старият човек се закашля. — И много си го бива. Не че имаме нужда от него. Тук нищо не се случва. Затова той си няма помощници.

— Къде мога да го намеря?

— Лесно е. По това време на деня е в бар „Редууд“.

— Може ли да ми кажете къде…

— Зад вас. — Старецът си отваря друга бира. — Завийте наляво. Той е единственото прилично място.

Бар „Редуут“, разположен край разбитата павирана улица над плажа, е с прясно боядисани стени, които правят съседните сгради да изглеждат още по-мръсни. Минаваш през вратата, на която има нарисувана котва, и имаш чувството, че си влязъл в магазин за рибарски принадлежности или си се качил на траулер. В ъгъла са подпрени рибарски пръчки. На една от стените е закачена мрежа, а около нея — спасителни пояси. Различни навигационни уреди: сектант, компас и други, които не можеш да назовеш — всичките изглеждат старинни въпреки блестящия им метал, — са наредени на един рафт до полиран, потъмнял от времето щурвал, който виси над бара. Около масивните правоъгълни маси има капитански столове.

Гласове, идващи от отсрещния десен ъгъл, привличат вниманието ти. Петима мъже играят карти. Облак цигарен дим, увиснал над тяхната маса, замъглява светлината на лампата. Един от играещите — петдесетгодишен, широкоплещест, с къса пясъчноруса коса и червендалесто лице — носи полицейска униформа. Той изучава картите си.

Друг мъж от компанията подвиква на бармана:

— Рей, още една бира. А за теб, Ханк?

— Пет без десет е. Още съм на работа — отговаря полицаят и сваля картите си. — Фул.

— По дяволите. Биеш ме.

— Разбира се. Той определено е по-добър от кента.

Мъжете се признават за победени.

Униформеният събира със замах монетите от двайсет и пет цента.

— Мой ред е да раздавам. Този път ще играем със седем карти. — Докато размесва тестето, той поглежда в твойта посока.

Барманът слага една бира на масата и приближава към теб.

— Какво ще обичате?

— Една газирана вода. Аз… Всъщност искам да говоря с шериф Китрик.

Дочул името си, полицаят се заглежда още по-настойчиво.

— Нещо спешно ли?

— Не. Не точно. — Свиваш смутено рамене. — Случило се е преди много години. Мисля, че мога да почакам още малко.

Униформеният се намръщва.

— Тогава, ако нямате нищо против, ще изиграем тази ръка.

— Давайте.

Плащаш на бара напитката си и отпиваш. Като се обръщаш към отсрещната стена, забелязваш дузина фотографии — пожълтели и сбръчкани, с избелели образи. Но дори отдалече се досещаш какво представляват и подтикнат от непреодолима сила, потискайки потръпването си, тръгваш към тях.