Черни води

Нещо ме стегна в гърдите. Пръстите сами посягаха да издращят кожата, която изсъхваше и се опъваше по лицето, шията и ръцете ми, но вместо това се овладях и измъкнах бутилка вода от джоба на жилетката си. Пиех, докато Брайън и жена му спореха, очаквайки тялото ми да се охлади, да се отпусне. Стресовите ситуации винаги ускоряваха обезводняването и изсмукваха енергията ми, напоследък дори още по-бързо. Тогава увеличавах необходимата доза сол, но никога не бях сигурна, че е достатъчно.

Колкото и да обичах тази къща, колкото и тъжно да ми беше, че вече няма да е наша, не можех да не призная предимствата на новата къща на брега на океана. Единственият й недостатък бе прекалено високата цена, макар Ан да настояваше, че само допреди миналото лято е струвала двойно. Според мама известно време бихме се справили финансово, но парите от къщата край езерото ни трябваха час по-скоро.

Като се има предвид всичко това, дали не е редно да направя изключение от най-твърдото си правило — да не използвам едни определени способности за собствена облага? Поне този път? Още повече че така щеше да се стигне не до един, а до два положителни резултата — включително силата, която ми трябва да стигна до вратата на Саймън и да му призная всичко, за което копнея от месеци.

Кой знае. Въпреки това пресуших бутилката, преглътнах и си поех дълбоко въздух.

— Сутеренът е обитаем.

Брайън и жена му се обърнаха към мен. Продължих, преди да съм си изпуснала нервите.

— Къщата има напълно реновиран сутерен. Мама го ремонтира преди пет години. Използваше го за офис, но от него би излязла и страхотна фитнес зала.

Допусках, че това може да продаде къщата. Жената беше слаба, а блузата без ръкави откриваше добре оформените й ръце. Носеше ленена чанта, достатъчно голяма, за да побере постелка за йога.

— Освен това — продължих — от едната страна на езерото до другата има километър и половина — идеална дължина за едно сутрешно плуване.

Тя ме изгледа продължително, очевидно премисляйки доколко намеренията ми са искрени. За късмет, усиленото плуване миналото лято беше оформило и моите мускули. Нямах представа доколко това личи през джинсите и провисналата туника, но тя явно видя нещо, което напълно я удовлетвори, защото леките бръчици по челото й се изгладиха и чертите на лицето й се отпуснаха.

— Няма да е зле да надникнем и в сутерена. — Тя хвана Брайън под ръка и го поведе надолу по стълбите.

— Между другото, тук горе има още няколко стаи. Вярно, трябва им здрав ремонт, но пък…

— Аз ще ги огледам. — Брайън дръпна ръката си. — Една от тях може да се превърне в страхотен дрешник.

Той го каза на нея — нещо като награда, предполагам, — но гледаше мен. Тя се поколеба, после въздъхна.

— Както решиш. И не си изключвай телефона.

— Съжалявам — каза той, когато останахме само двамата, — но нейният вкус е доста специфичен.

Насилих се да се усмихна.

— Няма нужда да се извинявате.

Тръгнах по коридора, мятайки през рамо, както се надявах, едновременно престорено свенлив и загадъчен поглед. Определено не бях свенлива, пък и човекът пред мен беше податлив. Но общуването със Зара, сестрата на Пейдж, тяхната майка Рейна и собствената ми биологична майка, която срещнах за първи път едва тази есен, ме осветли относно някои мои способности и как точно да ги прилагам. Не ми се беше налагало често да се усмихвам на мъжете, откакто преди осем месеца за последно се усмихнах на Саймън, затова бях позагубила тренинг… но не това имаше значение сега.

Защото Брайън ме следваше по петите. Не откъсваше поглед от мен. Хилеше се така, сякаш жена му не е на долния етаж, сякаш изобщо не беше женен. Най-лошото от всичко бе, че дори не си даваше сметка какво върши; не можеше да контролира реакциите си. Това бе единствено в моята власт.

Така не беше редно. Чувствах се неудобно. И ако кожата ми не беше толкова суха, щеше да е направо унизително.

Но аз пресъхвах и с всяка изминала минута ставаше все по-зле. Прокарах длан по ръката си и върху пода се посипа облак прозрачни люспички. Ето защо продължих напред. Чак до стаята за гости в срещуположния край на коридора.

— Леле! — За частица от секундата вниманието му беше привлечено от нещо различно от мен. — На това му се казва гледка.

Застанах до него край прозореца, който гледаше към езерото. Голямата стая беше съвсем празна, с изключение на стария диван и едно писалище, но въпреки това ние стояхме толкова близо един до друг, че ръкавите ни се опираха.

— Трябва да я видите по залез.

Той се извърна към мен.

— Наистина ми се ще да я видя.

Усетих топла вълна енергия да се надига от дъното на корема ми. Окуражена си представих как Джъстин засилваше при вида на Кейлъб и се опитах да наподобя нейното изражение.

— И така, откъде сте вие?

— Провидънс, остров Роуд.

Този път усмивката ми беше напълно искрена.

— Чувала съм за него.

Той поклати глава и лекичко се засмя.

— Няма как да не си чувала. — Вдигна поглед, омекнал отново. — Аз съм асистент преподавател по икономика в „Браун“. И йога инструктор на Марли.

— А Марли е вашата…?