Черни води

Изтървах хлебчето на хамбургера си. Посегнах да си взема друго.

— А, така ли.

— Според нея огледът на къщата имал огромен успех.

Погледнах я.

— Някой направил ли е оферта? — Ако е така, значи ужасното ми поведение не е било напразно.

— Още не. — Тя отхапа от хамбургера си и задъвка. — Но според Ан е имало доста навалица. Особено като се има предвид, че туризмът запада и в момента продавачите са повече от купувачите.

— Имаше един мъж.

Тя вдигна глава и веждите й хвръкнаха към челото.

— Поговорих с него и жена му. Изглеждаха доста заинтригувани. Мисля, че той се казваше Брайън.

Тя кимна.

— Коруин. Да, Ан ми спомена за него. Очевидно е бил готов да плати веднага в брой исканата сума, но жена му се отказала. Двамата доста разгорещено се спречкали и се наложило Ан да ги помоли да довършат дискусията отвън. После си тръгнали.

Сърцето ми се сви. Взех от масата чаша вода.

— Много лошо.

— Може пак да се появят. Не всички вземат подобни решения толкова бързо като нас.

— Не на всички им се налага да го правят.

Тя спря да дъвче. После пак започна. Преглътна.

— Права си.

Продължихме да се храним мълчаливо. Или по-скоро мама ядеше. Аз пиех. Излязох от водата само преди няколко минути, а кожата вече ми стягаше и гърлото ми беше свито.

— И ти ли беше там? — попита мама минута по-късно. Чашата беше на път да се изплъзне от пръстите ми.

Внимателно я стиснах.

— Кога?

— По време на огледа. Ан каза, че си изчезнала за известно време. С потенциални купувачи ли говори? Из къщата ли ги развеждаше?

Върховете на пръстите ми, които все още стискаха чашата, побеляха.

— Да. Едно семейство искаше да знае къде точно започва и свършва нашият имот. Доста време бях с тях навън.

— Разбра ли имената им?

— Какво?

— Щом сте прекарали по-дълго заедно, сигурно сте се запознали, нали така?

Опитах се да налучкам някакви случайни имена, но ми се виеше свят.

— Ванеса!

Погледнах надолу. Ръката на мама лежеше върху коляното ми.

— Толкова съжалявам — каза.

— Какво? Защо?

Тя се облегна назад с въздишка.

— За това, че те пратих там. Ти обичаш тази къща. Кой би могъл да те вини, че си се измъкнала. Що за майка съм аз, щом те карам да правиш такива неща?!

Оставих чашата. Обърнах се с лице към нея.

— Такава, която преобръща целия си живот с главата надолу — и то неведнъж — заради своята дъщеря. — Сведох глава. — Наистина обичам къщата и тя винаги ще ми липсва. Но не това беше причината да се измъкна.

Надявах се думите ми да я поуспокоят, но вместо това бръчката между свитите й вежди стана още по-дълбока.

— Мамо, честна дума, обещавам…

— Саймън.

Гърбът ми се удари в стола.

— Отишла си при него, нали? О, скъпа. Сама знаеш, че това не е добро решение. Бива ли да започваш отново нещо, което, така или иначе, след няколко месеца ще приключи? Очи, които не се виждат, се забравят, колкото и да не ти се иска, а после…

— Не се чувствах добре.

Устата й рязко се затвори.

Внимателно подбрах думите си.

— Не исках да те тревожа, затова нямаше нищо да кажа… но започнах да се чувствам някак странно, когато отидох там. Затова постоях малко при навеса за лодки. Просто да си отдъхна.

Тя кимна и продължи да ме разпитва.

— Как така странно?

— Ами, обичайното. Уморена. Жадна. Немощна.

— А главоболие?

Погледът ми срещна нейния.

— Не. Нямах главоболие.

Тя сведе очи и взе да побутва храната в чинията.

— Мамо. — Сега моята ръка беше върху нейното коляно. — Тях ги няма вече. Не е нужно повече да ги мислим.

— Така казваш ти, но откъде може да си сигурна? Как би могла наистина да го знаеш? Защото и преди твърдеше, че вече ги няма, но не се оказа така. — Тя потръпна. — Май това не беше добро решение. Сигурно щяхме да сме си по-добре у дома. Или пък, знам ли, да бяхме се преселили в Канада. А защо не и още по-надалече.

Моите предци всъщност са от Канада. Но не бих го споделила с нея точно сега. За разлика от всичко друго, което признах на мама през последните няколко месеца, включително връхлитащите ме заслепяващи мигрени, когато отмъстителните сирени са наблизо, не смятах, че тя има нужда от тази информация точно сега.

— Видях телата — напомних й кротко. — Убедих се колко бързо се разлагат в езерото. Налагаше се да го извърша само заради това — за да съм сигурна, че повече няма да се върнат.

Тя подсмръкна и избърса очи.

— Преживя толкова много, Ванеса. Повече от което и да е друго мило младо момиче. Готова съм на всичко, стига ти да си щастлива и за да ти помогна да продължиш напред.

— Хм, забелязала ли си къде се намираме? — Когато тя вдигна очи, посочих с широк жест всичко онова, което ни заобикаляше. — Сума ти настолни книги могат да се изпишат за това място. Един цял брой на кое да е списание за пътешествия може да бъде посветен на неговите архитектурни чудеса и природно великолепие.

Тя се усмихна.

— Наистина не е лошо.

— Направо е изумително. А аз съм най-голямата късметлийка, която познавам.

Тя тъкмо се канеше да каже още нещо, когато мобилният ми иззвъня. Взех го от масичката.

— Пейдж е. Ще й звънна по-късно.