Черни води

Той рязко си пое въздух, когато пристъпих към него. Топлата вълна се разля от корема по краката ми, стигна и до ръцете. Само за няколко секунди от полузаспало състояние се усетих в кондиция да преплувам няколко пъти езерото Кантака. Отстъпих назад, за да проверя как са ръцете ми, и усетих, че кожата ми е вече много по-гладка и мека.

После погледнах Браян и се почувствах стократно по-зле отпреди.

Той въсеше вежди с колеблива усмивка.

— Марли… тя е… това е… мисля, че може да е…

Той дори не си я спомняше. Собствената си съпруга. С която вероятно беше изкарал един съвършено очарователен ден в оглед на различни къщи, преди да се натъкнат на мен.

— Е, исках просто да ви покажа гледката от тази стая. — Отстъпих крачка назад. После още една и още една. — Радвам се, че ви хареса. Ако имате още въпроси, или пък искате да направите оферта, Ан, нашата брокерка, ще ви помогне.

В коридора се затичах. Прелетях надолу по стълбите, проправих си път през малката тълпа, която оглеждаше къщата, и изхвръкнах на задната веранда. Там се задържах за кратко да възстановя дишането си и запрескачах през едно стъпалата към ливадата. Все още исках да видя Саймън, да поговоря с него за това откъде тръгнахме и докъде бихме могли да стигнем… но след всичко, което направих току-що, не можех да разчитам, че ще говоря логично и разумно. Преди да кажа каквото и да било, трябваше да се успокоя и да подредя мислите си.

Тръгнах към навеса за лодки. Той приличаше по-скоро на вехта барака, но все още имаше врата, която се затваряше. Огледът току-що започваше, затова вероятността някой скоро да се появи толкова далече от къщата беше малка.

— В това няма никакъв смисъл.

— И всичко прилича на кипене, така ли?

Забавих крачка и се заслушах в приглушените непознати гласове. Сякаш идваха иззад навеса.

— Така чух. Цялото езеро бълбукало и кипяло като някаква пощуряла пералня.

Кръвта бавно се оттегли от лицето ми. Наложих си да не спирам да вървя.

— Но защо? И как така?

— Представа нямам защо. Нали това е причината да сме тук.

Цялата енергия, придобита от общуването ми с Брайън, се сви до една точка в корема ми и скоро съвсем изчезна. Когато завих покрай навеса и заварих отзад групичка хора, събрани около старата червена лодка, която навремето принадлежеше на двете ни с Джъстин, вече бях толкова замаяна, че едва схванах какво казва един от тях.

— Онова, което става в реалния ни живот, е по-невероятно и от фантастика — морски жени. Или както им викат още… сирени.

Тогава се предадох.

И се свлякох на земята.

Глава 4

Водата беше студена. Режещо. В сравнение с нея пристанището в Бостън беше като гореща вана. Нормалните хора не биха се решили да влязат дори до глезените в нея. Авантюристите, като твърдоглавите сърфисти например, които си остават такива до живот, можеха и да дръзнат, но само с дебели неопренови костюми, и то за съвсем кратко време.

Аз не бях нито нормална, нито авантюрист. Само с един бански на гърба, плувах и се гмурках, без да ме е грижа нито колко навътре съм влязла, нито колко дълго съм стояла. Интересуваха ме единствено моите дробове, които се разширяваха и свиваха; торсът, който мръзнеше и се загряваше; мускулите, които се напрягаха и разтягаха. Отначало поглъщах жадно водата така, както бегачите поемат кислород след състезание, но щом тялото ми се адаптира, дишането постепенно се успокои. Чувствах се добре, толкова естествено, че останах под вода чак докато повърхността на океана взе да потъмнява.

После започнах да греба към плажа, където ме чакаше мама.

— Деветдесет и седем минути — посрещна ме тя. — Не че съм ги броила.

Усмихнах се и взех хавлиената кърпа, която ми подаваше.

— Благодаря.

— Е, как беше? — попита тя, тръгвайки към стълбите.

— Страхотно. Малко студено, но иначе страхотно.

Прекосихме градината и влязохме във вътрешния двор на моята спалня.

— Сега по-добре ли си? — попита тя.

Трябваше ми секунда, докато отговоря. Цялото ми внимание беше завладяно от трепкащите огнени пламъчета в железния мангал, който мама купи този следобед; от подносите с храна върху масата; от меките вълнени одеяла, сгънати върху чисто новите фотьойли във всекидневната.

— Чувствам се отлично — отвърнах. — Какво е всичко това?

— Малък подарък за добре дошли. Напоследък всички бяхме толкова заети, че не ни остана време да поседнем заедно и да се насладим на компанията си. — Тя подканящо махна към креслата и взе да трупа храна върху една чиния.

— Да повикам ли татко?

Тя погледна през двора към противоположния край на къщата. Проследих погледа й. През стъклените стени на кухнята видях татко да бърка нещо на печката.

— Поверих му грижата за десерта — каза тя. — Ще дойде при нас, когато е готов.

Гласът й беше твърд, затова седнах и се завих с одеялото до кръста. Все още се чувствах разгрята от плуването, но въздухът беше студен. Не след дълго разгорещената ми кръв щеше да се укроти и температурата на тялото ми щеше да започне да спада.

Мама ми подаде чинията, взе една и за себе си и се настани в креслото до мен.

— Говорих с Ан днес следобед — започна тя.