Дар за бурята

Амая се загледа в него. Закопчаната наполовина риза ѝ позволяваше да види изпъкналата ключица на загорялата му кожа, началото на шията, продължаваща към лицето, което винаги ѝ изглеждаше толкова младо, а в очите му — онази забавна решителност, която намираше за толкова привлекателна. Желаеше го. Това не беше работа за един ден. Той, с неговата игра на съблазняване, бе успял да се вмъкне в главата ѝ така напористо, че вече бе превзел всичко.

— …Или да остана — промълви тя.

Той въздъхна, преди да отговори.

— Не.

Отговорът му я изненада. Бе казал „не“, току-що я бе помолил да се върне, а сега казваше „не“. Объркването се изписа на лицето ѝ.

Той се усмихна хем твърдо, хем нежно.

— Това е заради начина, по който се озова тук… — обясни. — Вчера ти беше много тъжна, имаше нужда да говориш, от компания, от събеседник, който да слуша, да пиеш и да вдигаш тост за твоя приятел, да се напиеш… Днес си тук, у дома, нямаш представа колко пъти съм го пожелавал. Но не по този начин… При същите обстоятелства бих довел вкъщи всеки приятел, но не желая ти да дойдеш тук така. Знаеш какво изпитвам към теб, знаеш, че това няма да се промени, но няма да позволя помежду ни да се случи нещо случайно. Затова сега трябва да си тръгнеш, пък дано се върнеш, защото, ако го направиш, ако почукаш на вратата ми, когато ти отворя, ще знам, че идваш заради мен, че няма нищо случайно или временно в присъствието ти тук.

Амая не знаеше какво да отговори, беше напълно объркана. Остави чашата върху масата, стана и взе палтото и чантата си, окачена на облегалката на един стол. Обърна се пак да го погледне. Той я наблюдаваше все така сериозно, а в очите му все още присъстваше решителността, присъща за хората, които знаят неизвестни за теб неща. Тя затвори вратата зад себе си и измина павираната пътека от входа до улицата, усещайки как студът залепва като каска върху все още мократа ѝ коса. Спря едно такси, докато закопчаваше палтото си и вадеше от джобовете ръкавиците и шапката, които нахлузи по пътя към нейната кола. После подкара из града. Вече започваха задръстванията покрай училищата и магазините и тя свърна, проклинайки към околовръстното шосе, в посока Сан Себастиян.

Колкото повече се отдалечаваше от града, толкова по-изгубена се чувстваше. Спомни си едно друго време, когато шофирането я успокояваше; имаше навика да излиза призори и да подкарва колата без определена цел, нерядко тези скитания ѝ донасяха така желаното спокойствие и уединение, за да размишлява. Това беше много отдавна. Задръстеният град, улиците, непроходими от колите на родителите, които водеха децата си на училище и паркираха в двойна редица пред самия вход. Премръзналите пешеходци, скупчени под навесите на автобусните спирки, гледаха гневно и с укор към шофьорите, минаващи прекалено близо до локвите, образувани навсякъде от топящия се сняг и дъжда. На автомагистралата положението не се подобри особено. Околовръстното шосе на Памплона беше претоварено от автомобили с побелели от мръсната сол шасита, която отскачаше от земята и барабанеше по ламарините. Не беше в състояние да мисли. Когато се нуждаеше от това, тя отстъпваше волана на Йонан, доверяваше му се и вперваше очи в някаква далечна точка на пейзажа. Зави към зоната за почивка край отбивката за Суасти и паркира близо до входа на причудливата постройка; забърза под дъжда и се размина с излизащи клиенти. Зад вратите я посрещна уютната топлина на заведението. Поръча си кафе с мляко и избра маса до витрината, откъдето се зае да наблюдава как мъглата се свлича по планинските склонове, докато чашата изстине достатъчно, за да може да я хване с две ръце, без да се опари. Дъждът заблъска по прозорците, които в централната точка на заведението се издигаха толкова нависоко, че ѝ напомняха алпийски заслон. Амая вдигна поглед към металната конструкция на покрива и зърна там едно врабче, което подскачаше отвътре от греда на греда.

— Тук живее — обясни сервитьорката, забелязала, че птичето е привлякло вниманието ѝ. — Как ли не сме се опитвали да го изгоним, но явно тук му харесва, пък и при този висок таван е малко сложно да го достигнем. Има гнездо горе; казват, че е тук от две години, повече от мен. Когато няма много хора, слиза и кълве трохите по пода.