Дар за бурята

— Мисля, че ще продължа на уиски, това пиеха на помена в дома на родителите на Йонан — обясни тя. — Не знам дори дали имаше нещо друго, едно много красиво момиче раздаваше чаши без право на избор, като на ирландско погребение.

— Две уискита тогава — обърна се Маркина към бармана.

— „Макалън“— уточни тя.

— Чудесен избор, госпожо — откликна възпитано човекът. — Знаете ли, че през 2010 година една бутилка „Макалън“ на шейсет и четири години бе продадена на търг от „Сотбис“ за четиристотин и шейсет хиляди долара?

— Надявам се да не е тази — пошегува се тя, докато наблюдаваше церемонията, с която барманът наливаше уискито в чашите.

Маркина ги взе с две ръце и ѝ подаде едната.

— Тогава да продължим с ирландския обичай и да пием за него.

Амая вдигна чашата си и отпи, чувствайки едновременно облекчение и безпокойство. Съзнаваше, че това се дължи отчасти на присъствието на съдията до нея, както и на необходимостта да признае, че през последните часове, наред с разигралия се около нея кошмар, част от тревогата ѝ се дължеше на факта, че той ѝ е ядосан, на опасението, че е изтървала тънката нишка, която в известен смисъл ги свързваше, че го е разочаровала, че не го е виждала отново да се усмихва по онзи начин. Маркина разказваше как присъствал веднъж на ирландско погребение, говореше за това, колко тъжно и вълнуващо било да наблюдава с каква почит се отнасят събралите се към живота на покойника, за старата традиция погребенията да траят по три дни, защото според местните предания, ако у починалия била останала дори капчица живот, ако бил изпаднал в каталепсия или се преструвал на умрял, това щяло да е окончателното изпитание, понеже нито един ирландец нямало да устои три дни без пиене и храна и с толкова много веселяци наоколо. Хубава история, която тя изслуша с престорено внимание, докато погледът ѝ за пореден път оставаше запленен от очертанията на устните му, от връхчето на езика, което за миг се подаваше, за да оближе полепналото по тях уиски, от мелодичния му глас, от ръцете, обгърнали чашата.

— Не си те представях да пиеш уиски — отбеляза той.

— По време на аутопсията, докато чакахме в кабинета на Сан Мартин, докторът извади една бутилка и пийнахме по глътка… Не знам, никога не бях се замисляла за традицията да се вдига тост за мъртвите, не беше планирано… Така или иначе, го направихме, както и днес, в дома на родителите му, отново с уиски. В това питие има нещо, не знам точно какво, някаква невероятна способност да успокоява, без да замъглява разсъдъка, да оставя мисълта свързана и същевременно да притъпява болката — каза Амая, отпи още една глътка и стисна устни.

— Май не ти харесва особено.

Тя се усмихна.

— Да, не ми харесва, но ми допада начинът, по който ме кара да се чувствам, мисля, че разбирам ирландците и че винаги ще свързвам вкуса на уискито със смъртта. Всяка една от тези горчиви глътки е като причастие, оставяш го да те пречисти и излекува отвътре.

Тя сведе поглед и помълча няколко секунди. Мразеше усещането за пристъпи на прииждащ и оттеглящ се плач; тъкмо когато изглеждаше овладяна, скръбта се надигаше като цунами и желанието да заплаче почти я задавяше с усилието да го потисне.

Почувства ръката на съдията върху своята и контактът със силните му пръсти, с топлата му кожа ѝ подейства като заряд с магнитна енергия, достатъчен, за да изправи космите на тила ѝ, за да я накара да се овладее. Тя отдръпна ръката си и се престори, че взема чашата и отпива. Маркина даде знак на бармана, който се приближи, понесъл бутилката „Макалън“ като бебе.

— Всичко е много странно. Например това, че сега стоя тук и пия с вас, последния човек, с когото би ми дошло на ума, че ще пия тази вечер — каза тя, когато барманът се отдалечи.

— Кога ще ми заговориш на „ти“ окончателно?

— Вероятно когато си изясните дали съм Саласар, госпожа инспекторката или вироглавата Амая, която ви поставя в смешно положение.

Тя изстреля упрека бързо и без много-много да му мисли. Беше уморена, а вероятно и леко пияна, не ѝ бе останало търпение за глупости. Обаче като видя недоволното му изражение, веднага съжали за думите си.

— Амая… Съжалявам, сигурно…

— Не — прекъсна го тя. — Аз съжалявам, много съжалявам. — Погледна го в очите. — Но не заради френската съдийка, нито заради доклада ѝ с оплаквания, съжалявам заради Йоланда Беруета, съжалявам и заради теб. — Той слушаше неподвижен, без да продума. — Ти ми се довери, разказа ми за майка си, а аз повече от всеки друг знам какво може да коства това. Реших да се обърна към френската съдийка, защото искрено вярвах, че може би има нещо. Не те уведомих не защото те смятах за малодушен или прекалено чувствителен към темата, макар че очевидно е така.

Той вдигна едната си вежда и леко се усмихна.

В този момент би го целунала.

— Ти ми поиска нещо повече, каза ми да ти представя нещо по-солидно и аз си помислих, че ще го открия в онзи гроб в Еноа. Сгреших, но истината е, че — и това ми го посочи Йонан Ечайде — съдийката видя достатъчно основания, за да издаде заповедта, в противен случай нямаше да го направи.