Дар за бурята

— Това е минало, Амая — прошепна той.

— Не, не е, ако продължаваш да мислиш, че нарочно съм те прескочила.

— Не, не го мисля — каза Маркина.

— Сигурен ли си?

— Напълно — усмихна се той по онзи начин.

Хрумна ѝ, че я омагьосват спокойствието в това разтегляне на устните, директният начин, по който я гледа в същото време, съвършената красота на действието, което при него винаги изглеждаше ново, но тя можеше да пресъздаде в детайли, и разбра, че точно това се бе опасявала, че е загубила, точно това не би понесла да загуби. Тя се взря в устата му за няколко секунди и отклони очи към чашата си, питайки се колко пъти една глътка уиски замества една целувка.

Беше пияна, когато в три часа музиката в бара спря, но дори така съзнаваше, че е пияна. Алкохолът бе подействал като мазен мехлем, покривайки раните ѝ с хладен плащ, който ѝ даваше възможност да усети, че свирепите зверове, впили зъби в душата ѝ, сега спяха, покорени от магическата сила на осемнайсет години престой в дъбова бъчва. Разбираше, че облекчението ще е временно и че когато зверовете се събудеха, отново ще стане нетърпимо, но поне за няколко часа бе смогнала да отхвърли от себе си смазващия товар, който притискаше дробовете ѝ и ѝ пречеше да диша. Музиката бе утихнала отдавна, а с нея си бяха отишли повечето клиенти. Беше говорила предимно за Йонан, позволявайки си да мисли за него с нежност, без тегобата на спомена за проснатото му на пода тяло, за празните му ръце, отпуснати в локвата кръв, за безжизненото му лице. Спомни си как се бяха запознали, как бе успял да спечели уважението ѝ. Почти се усмихна при мисълта за нежеланието му да докосва трупове, за изключителните му познания по криминална история. Сълзите се върнаха, но тя ги удържа, докато говореше, отпусната от алкохола, макар че наклони леко лице, за да избяга от погледа на бармана, който като дискретен познавач на занаята си, бе застанал в най-отдалечения край на бара и лъскаше там чашите, сякаш ставаше дума за задача от първостепенно значение.

Маркина я слушаше мълчаливо, кимайки, когато бе нужно, и давайки знак на бармана да напълни за пореден път чашите, които самият той събираше непокътнати. По-късно Амая щеше да си спомни огледалото зад бара, стратегическото осветление, което излагаше на показ кехлибареното разнообразие от бутилки с различни питиета, блясъка на редиците чаши, белотата на бармановата жилетка, откъслечни звуци от музиката, отделни думи и очите на Маркина. Постепенно мъглата покри всичко и спомените се размиха. На излизане от бара отново валеше сняг, но ситен и влажен, почти като капки леден дъжд. Не, това не бяха онези снежни парцали, едри като листенца от повехнали рози и почти нереални, които се сипеха, за да спрат въртенето на света. Амая вдигна лице към светлината на една улична лампа и ги видя как налитат като обезумели рояци и падат върху очите ѝ, мечтаейки за снеговалеж, който да я погребе, да сложи край на мъките ѝ. И ето че сега заспалите зверове, хранещи се от болката ѝ, за които вече не бе достатъчно отрицанието, нито карамеленият капан на уискито, което уж ги бе укротило, изведнъж, от няколко снежинки, се събуждаха още по-свирепи и безмилостни, отколкото преди.

Маркина бе спрял до колата и я наблюдаваше. Тя се бе загледала в падащия сняг, сякаш присъстваше на невероятно явление; стоеше под уличната лампа и обърнатото ѝ нагоре лице мигом се намокри от топящите се при допира с кожата ѝ снежинки, докато тя, без да забелязва това, се взираше в небето с безкрайна печал. Съдията се приближи много бавно, давайки ѝ време, чакайки. Едва след няколко минути сложи ръка върху рамото ѝ и я побутна да се качи в колата. Амая се обърна и той забеляза, че дъждовната вода по лицето ѝ се е смесила с поток от сълзи. Разтворените му обятия ѝ предложиха нужното убежище, в което тя потъна, сякаш бе мястото, към което винаги се бе стремила, и зарида отчаяно, забравила се напълно, свалила всички задръжки, а той задържаше между ръцете си болката, която я разкъсваше отвътре с тежки въздишки и я караше да се тресе, като че ли ще се счупи. Притисна я силно към себе си и я остави да плаче, сломена.

38

Не чуваше нищо. Светът бе потънал в нереална и оглушителна тишина. Отвори очи и видя как се сипят огромните, сухи и тежки снежни парцали, които я погребваха, заглушавайки всеки друг звук, освен този на сърцето ѝ, което туптеше бавно, докато снегът я покриваше, запълвайки очите, носа и устата ѝ. Тогава усети прашния минерален вкус на брашното, вкуса на суров хляб и осъзна, че това не е сняг, а бял прах, с който безмилостният убиец я засипваше, за да я погребе жива в нощвите. „Не искам да умра“, помисли.

— Не искам да умра — извика и този вик в просъница я върна към действителността.