Дар за бурята

Тя мълчеше. Не, не можеше да признае: в момента укриваше информация от съдията, от Клемос и от Ириарте, дори на Монтес не бе казала всичко; беше поръчала паралелен тест на парченцето плат и засега нямаше намерение да съобщава за дъщерята на Янес, макар че той наистина бе прав — нямаше да успее да го докаже. Щеше да запази за себе си информацията, докато не разбереше поради каква причина заместник-директорът на затвора в Памплона отричаше присъствието на съдията при преместването на Берасатеги, а не желаеше да поема риска да попита за това самия Маркина. Обаче не успя да се сдържи.

— Ти беше ли в затвора в деня, в който умря Берасатеги?

Той веднага отговори. Това беше добре.

— Разбира се, нали се видяхме там.

— Да, помня, но аз питам дали си бил в затвора, след като говори с мен по телефона, преди да открият Берасатеги мъртъв.

Този път отговорът му се забави с няколко секунди.

— Защо питаш?

Лош знак, когато някой е искрен, отговаря веднага. За да отговаряш с въпрос, има само две причини: да спечелиш време, за да обмислиш отговора, или за да избегнеш отговора. Или да излъжеш, да скриеш истината, което беше същото.

— Беше ли там, или не?

— Да, бях. Като разбрах, че директорът отсъства, се разтревожих. Не познавах заместника и не знаех дали мога да разчитам, че ще се заеме сериозно със задачата. Реших да отида, за да проверя.

— Да, струва ми се нормално, само че аз попитах заместника и той отрече.

— Този човек е идиот.

Да, и на нея ѝ се бе сторил такъв; почувства облекчение в гърдите.

— Говори ли с Берасатеги?

— Дори не съм се доближавал до килията му.

— Но си разговарял с надзирателя…

— Да, казах му да го наблюдава внимателно. А сега ела вкъщи и ще продължим този разговор голи и на бутилка вино. Ако искаш.

Амая въздъхна.

— Не мога, сериозно, у леля съм и вече ѝ обещах да вечеряме заедно — отговори тя безсилно.

— Тогава утре?

— До утре.

49

Флора реши, че два след полунощ е разумен час. Да срещнеш някого на улицата в Елисондо по това време и през зимата, беше почти чудо. А трябваше да го направи тази нощ, за да върне ключа, преди Рос да е забелязала, че липсва. За щастие, пред входа на работилницата беше тъмно, както винаги; от години настояваше пред кметството да сложат лампа на това място, но в съседство имаше частен парцел и общинският съвет се противеше. Влезе в пекарната и от предпазливост не включи осветлението, докато не стигна кабинета, защото знаеше, че светлината оттам се вижда само през високите прозорчета до покрива и едва ли някой щеше да ѝ обърне внимание. Без да се бави, събу обувките си, стъпи на дивана, отмести картината на Сига[31] и отключи сейфа с ключа, който сама си бе извадила. Механизмът изщрака и вратичката се отвори. Касата беше празна. Без да вярва на очите си, Флора пъхна ръка навътре, докато напипа металното дъно. Сърцето ѝ прескочи един удар, когато чу глас зад гърба си.

— Добър вечер, сестрице. — Уплашена, Флора се обърна толкова рязко, че замалко не падна на дивана. — Ако търсиш това, което беше в сейфа, то е у мен. Да ти кажа право, почти бях забравила, че там, отзад има сейф. Сетих се едва след случая, когато беше влизала в мое отсъствие и беше оставила картината леко изкривена. Няколко дни мислих какво може да е толкова важно, че да се промъкнеш тук като крадец посред нощ.

— Но ти…?

— Да, не знаех кода, но когато си собственик, това не е никакъв проблем. Викаш специалиста, казваш му, че си забравила кода, той го открива и ти отваря сейфа.

— Нямаш никакво право. Съдържанието на този сейф е поверително.

— За първата част не съм съгласна, пекарницата е моя. Що се отнася до поверителността на съдържащото се в сейфа, напълно те разбирам, Флора, и аз не бих искала никой да го вижда. Представя те в много лоша светлина, сестрице. — Флора продължаваше да стои върху дивана, опряла ръка на вратичката на сейфа. — Слез от там и ще ти кажа какво ще стане сега — каза Рос развеселена. — Прегледах това, което беше в сейфа, не веднъж, а поне десет пъти, знам го почти наизуст.

Флора беше пребледняла и притискаше стомаха си с две ръце, сякаш се опитваше да спре повика за повръщане, но дори в това състояние измъкна от паниката си сили, за да заплаши Рос.

— Веднага ми го върни!

— Не, Флора, няма да ти го върна, но бъди спокойна, ако се държиш добре, от мен няма защо да се страхуваш. Не възнамерявам да ти навредя, хич не ми се ще да ти идвам на свиждане в затвора, макар че едва ли бих идвала, но си представям колко много ще страда леля и това ме накара да размисля. Както ти казах, прегледах, прочетох и разбрах всичко, Флора. Не те упреквам за нищо, коя съм аз, че да те упреквам. За разлика от теб, аз никога не съм се тупала в гърдите, че съм с по-висок морал от другите, и само заради това си заслужава да ти дам урок. Но от друга страна, разбирам какво си направила. В продължение на години аз самата бях алиби на един глупав съпруг и безделник… Е, вярно, че той не застреля никого, защото, ако беше така и аз го знаех, щях да съм негов съучастник, нали?

Флора не отговори.