Дар за бурята

Не бе пожелала да говори с никого, нито със сестрите си, нито със Сан Мартин, нито с Маркина, нито с комисаря, който ѝ бе позвънил преди повече от двайсет минути. Сарасола я бе отвел в кабинета си и се бе постарал да я отърве от всички с идеално заученото „зачетете болката ѝ“. Но това не беше вярно, тя не изпитваше болка, нямаше нито болка, нито успокоение, нямаше облекчение, нито нещо подобно на радостта, запазена за онези, които са се отървали от враговете си. Нямаше покой, нито задоволство и едва след дълги размишления проумя защо. Нещо не се връзваше, не го вярваше, не беше логично, липсваше смисъл, не беше това, което можеше да се очаква. Вълкът не се предава по този начин. Вълкът иска да бъде преследван, обсаждан, човек трябваше да се изправи лице в лице с него, за да отнеме силата му. Вълкът не посяга сам на живота си, той не се хвърля в пропасти, вълкът трябва да бъде убит, за да престане да бъде вълк. Амая не можеше да избие от главата си унилите движения на Росарио, страданието, изписано на лицето ѝ, сълзите на отчаяние, стичащи се по страните ѝ, последното жестоко свиване на устните ѝ, за да може да свърши това, което бе дошла да свърши. Беше виждала това и преди, при друг вълк самоубиец, в друга пантомима на саможертва, в която друго чудовище бе издъхнало, плачейки от самосъжаление за огромната загуба, която представляваше смъртта му. Толкова много сълзи бе пролял, че възглавницата в килията му бе подгизнала. В този миг, след като бе видяла с очите си как Росарио умира, Амая беше по-сигурна от всякога, че и двамата не го бяха извършили доброволно.

Тогава я обзе чувството на отвращение, на неподправена погнуса, което мигом разпозна. Точно същото изпитваше пред измамата, пред противното впечатление, че е заобиколена от лъжи.

Излезе от кабинета на Сарасола и без да се сбогува, се върна направо в полицейското управление в Елисондо.

Изкачи през две стъпала стълбите до втория етаж и надникна в кабинетите, търсейки колегите си. Сабалса работеше пред компютъра.

— Къде са Ириарте и Монтес?

— Тръгнаха към Иганци да се срещнат с една жена, която се развела три седмици след като момиченцето ѝ починало внезапно в люлката си. После щяха да ходят да разпитват друга в Ондарибия. Шефке… Чух за майка ви…

— Не казвайте нищо — отговори Амая и без да добави каквото и да било, тръгна към кабинета си.

Пъхна в компютъра флашката с файловете на Йонан и почна да отваря папките. За пръв път разбра какво вижда: низ от лъжи, преструвки и заблуди.

Гробницата в Еноа, в която не трябваше да има бебета. Лъжа. Същата гробница, където би следвало да почива телцето на невръстно момиченце, криеше още една лъжа. Срещата между Йоланда Беруета и Инма Еранс, кроейки поредна лъжа. В професионалната биография на акушерката Идалго се съдържаше лъжа. Берасатеги и връзката му с групата от „Арги Белц“— друга лъжа. Снимките на съдията в затвора в деня, в който бе умрял Берасатеги — нова лъжа. Йонан ѝ бе пратил колекция от измами и измислици, прикрити зад други привидности около нея. Отвори папката със снимките от разходката с Маркина пред концертната зала „Балуарте“, питайки се какво ли означават и какво се крие зад тези кадри. Затвори папката и отвори следващата. Тази с адреса на психиатричната клиника в Мадрид, където имаше пациентка, на име Сара. Запита се какъв вид лъжа се криеше зад това име.

Телефонът завибрира върху бюрото и се измести на няколко сантиметра с неприятния бръм на умиращо насекомо. Обаждаше се Падуа, от Гражданската гвардия. Амая замалко не отхвърли повикването, но в крайна сметка отговори. Падуа, макар да беше от тези, които се обзалагаха, че Росарио е мъртва от нощта на придошлата река, се бе включил в търсенето на трупа — според него, а според нея — на доказателството, че Росарио е жива. Изслуша съболезнованията на лейтенанта и му благодари. Тъкмо оставяше джиесема върху бюрото, когато той отново звънна; този път не вдигна. Отхвърли обаждането, пак беше Маркина.

Младши инспектор Сабалса подаде глава през вратата на кабинета ѝ; изражението му издаваше едва сдържаната тревога.

— Шефке, май се добрахме до нещо важно.

Амая му направи знак да влезе.