Дар за бурята

— Много съжалявам, Амая, не само задето не ти повярвах, но и за всичко, което трябваше да преживееш през тия години. В цялата история има само едно положително нещо: че най-сетне приключи.

— Благодаря, Флора — отвърна искрено Амая, не защото мислеше, че сестра ѝ е откровена, а за да я възнагради за усилието да се държи любезно.

Лелята се приближи да я прегърне.

— Как си, моето момиче?

— Добре съм, лельо, няма защо да се притеснявате. Добре съм.

— Не вдигаше телефона…

— Честно казано, прекарах доста странен ден. Но чак такъв финал никога не си бях представяла.

Флора отново седна, видимо облекчена от сдържаността на Амая, сякаш бе очаквала взрив от викове и упреци, който в крайна сметка се бе разминал.

— Предполагам, че утре ще ни предадат тялото, и е редно да организираме някаква церемония.

— На мен не разчитай, Флора — пресече я Амая. — По мое мнение заупокойните служби, погребения и церемонии за нашата майка бяха предостатъчни. Сигурна съм, че на драго сърце ще се погрижиш за тленните ѝ останки и ще я погребеш достойно, но аз не искам да чуя нищо повече по въпроса. И ще съм ти благодарна, ако не отваряш дума повече за това.

Флора отвори уста да отговори, но леля Енграси я прикова с остър поглед и каза:

— Е, момичета, можете да използвате случая, за да съобщите на сестра си добрата новина.

Амая ги погледна в очакване.

— Нека Флора обясни. В крайна сметка идеята беше нейна — обади се Рос.

Амая не пропусна да забележи как Флора ядно стрелна с очи Рос, преди да заговори.

— В интерес на истината, през последните дни много мислих по въпроса за пекарната. Претеглих всички „за“ и „против“ и си дадох сметка, че завръщането към управлението ѝ би ми отнело доста от времето, което възнамерявах да посветя на други важни проекти, освен телевизията. Затова реших, че след като Рос вече показа, че може добре да върти семейния бизнес, по-правилно ще е тя да продължи да се занимава с това. За няколко дни ще уредим документите, след което Рос ще остане единствената собственичка на „Пекарници Саласар“.

Амая погледна към Рос, извила недоверчиво вежди.

— Да, Амая, вчера Флора дойде да ме види и ми го съобщи. Аз също съм не по-малко изненадана от вас.

— Тогава на добър час и на двете — каза Амая, изучавайки погледите им, враждебните жестове, очевидното превъзходство на Рос.

— Е, ще ме извините, но както каза Амая, днес денят беше много дълъг и много странен. Нуждая се от почивка, вие също, предполагам — обяви Флора, вече станала на крака.

После се наведе да целуне лелята и взе палтото и чантата си.

Амая я последва до вратата.

— Чакай, Флора, ще те изпратя. Трябва да говоря с теб — каза тя, докато откачваше палтото си и се обръщаше, за да добави през рамо: — А вас ви предупреждавам да не ме чакате будни, имам предвид най-вече теб — посочи тя с пръст леля си.

— Вече съм достатъчно големичка, за да получавам заповеди от една пикла. Ти по-добре се връщай бързо вкъщи, госпожице, да не се обаждам на полицията — отговори шеговито Енграси.

Разликата в температурата между дневната на Енграси и улицата накара Амая да потрепери. Тя закопча палтото си, вдигна реверите, за да защити врата си, и известно време просто крачеше мълчаливо до сестра си.

— За какво искаше да говорим? — поде нетърпеливо Флора.

— Дай ми време, сестро, денят беше много сложен. Трябва да помисля, а вече ти казах, че ще те изпратя до вас.

Двете продължиха напред в мълчание и се разминаха с патрул на общинската полиция и двама съседи, извели кучетата си за късна разходка. Флора притежаваше прекрасна еднофамилна къща в Елисондо, ново строителство, с малка градина, пълна с цветя, които някой поливаше в нейно отсъствие. Спряха пред вратата, докато Флора отключваше. Тя дори не помисли да предложи да се сбогуват там. Решителното държание на Амая показваше, че не е тръгнала да я изпраща само за да не върви сама по улицата.

Влязоха направо в хола и Амая спря пред едно увеличено копие на снимката на Ибай, същата, която бе видяла в апартамента в Сарауц; тънката метална рамка подчертаваше красотата на черно-белия портрет. Току-виж лелята се оказала права за чувствата на Флора към детето, особено предвид престореното ѝ безразличие към проявения от Амая интерес, когато хвърли палтото си на фотьойла и влезе в кухнята, откъдето се провикна:

— Искаш ли нещо? Аз май ще пийна една чаша.

— Да — прие Амая. — За мен уиски.

Флора се върна с две чаши кехлибарена течност в ръце, сложи едната върху масичката, седна в креслото и надигна своята. Амая се настани съвсем близо до нея, взе едната ръка на сестра си и така както Сара бе направила следобед, сложи в шепата ѝ ореха, който бе взела от гроба на Ан Арбису.

Флора не успя да скрие уплахата си и толкова рязко се дръпна, за да се отърве от ореха, че голяма част от уискито се разля върху полата ѝ. Амая го откри между възглавничките на дивана, хвана го с палеца и показалеца си и го задържа пред очите ѝ. Флора се втренчи уплашено в него.

— Махни това нещо от къщата ми.

Амая я погледна изненадано — не беше очаквала подобна реакция.

— От какво се страхуваш, Флора?