Дар за бурята

Амая се обърна към санитаря, който ги наблюдаваше от другия край на залата. Мъжът им направи знак да продължат.

— Сара, не искам да говорим за бебето, а за другия ти син и най-вече за мъжа ти.

Жената спря да плаче.

— Грешите, госпожо, аз нямам друго дете, имах само едно бебе, бебето, което умря — заяви тя и изкриви тъжно уста.

Амая извади мобилния си телефон и ѝ показа на екрана снимка на съдията.

Жената се усмихна.

— О, да, много е красив, нали? Но мислех, че говорите за сина ми. Това е мъжът ми.

— Не, не е мъжът ви, а синът ви.

— Е, не ме мислете за толкова оглупяла, че да не мога да позная мъжа си! — смъмри я жената и измъкна телефона от ръката ѝ, втренчена в снимката. Отново се усмихна. — Разбира се, че е мъжът ми. Колко е красив! Хубавец и половина, с тия очи, с тая уста, с тия ръце, с тая кожа — говореше тя, галейки екрана с пръсти. — Направо е неустоим. И вие го разбирате, нали? И вие не можете да му устоите, но не ви упреквам, никой не може. Така и не го забравих, никога не съм обичала друг мъж като него, още го обичам и продължавам да го желая, въпреки че той никога не идва да ме види. Вече ме е разлюбил, да, разлюбил ме е вече. — И тя отново заплака. — Но няма значение, аз продължавам да го обичам.

Амая я погледна с тъга. Беше виждала доста случаи на алцхаймер, при които болните не разпознаваха собствените си деца или ги бъркаха с по-млади версии на свои близки от миналото. Запита се дали има смисъл да се опитва да ѝ обяснява, че мъжът ѝ не идва да я вижда, защото е вече покойник, или е по-добре да ѝ спести неприятната вест, която, от друга страна, скоро щеше да се изпари от съзнанието ѝ.

— Сара, това е вашият син. Предполагам, че прилича много на мъжа ви.

Жената заклати отрицателно глава.

— Така ли казва? Че съм му майка? То е ясно, сигурно изглеждам ужасно — измърмори тя, прокарвайки ръка през набръчканото си лице. — Не ми позволяват да се оглеждам… Бихте ли поговорили с тях, кажете им да сложат огледало в стаята ми. Няма да се режа пак. Обещавам — каза тя и показа китката на свободната си ръка, на която се виждаха няколко белега от порязване.

Сара отново съсредоточи цялото си внимание върху снимката.

— Колко е красив! Още ме подлудява, не мога да му устоя. — Тя вдигна нощницата си, пъхна ръка между краката си и я задвижи ритмично. — Винаги е било така.

Амая ѝ отне телефона и махна на санитаря да дойде.

— Не помниш ли другото си дете, Сара?

Санитарят вече се бе приближил и стрелна жената с остър поглед. Тя спря да движи ръката си под нощницата и се обърна гневно към Амая.

— Не, аз нямам друго дете. Моето бебе умря и затова съм осъдена. Понеже, въпреки че от години се опитвам да спра, всеки ден си мисля за него; макар да не е идвал да ме види, макар да знам, че вече не ме обича, че той съсипа живота ми, пак бих легнала с него — заяви тя и отново поде ритмичното движение под нощницата.

— Сара! — смъмри я отново санитарят, с което я накара да спре. — По-добре прекъснете, много е нервна — обърна се той към тях.

Двамата се надигнаха да си вървят и тогава жената се обърна към Амая; изражението ѝ се бе променило в посока на пълно безумие.

— И ти си като мен — кресна тя, докато санитарят я хващаше за ръцете. — И ти умираш да легнеш с него. — После рязко спря, като поразена от мълнията на увереността, преди отново да се развика: — Не, вече си го сторила, той вече се е напъхал в оная ти работа и в главата ти и никога повече няма да успееш да го извадиш от там.

Крясъците вече бяха заглъхнали, но когато стигнаха до стълбите, се разнесоха пак. Сара се завтече към тях и като ги настигна, хвана ръката на Амая, разтвори пръстите ѝ и сложи в дланта ѝ един орех. После се обърна към санитаря, който я следваше тичешком, и вдигна ръце в знак, че се предава. Амая се втренчи в дребния твърд плод, който лъщеше от потта, а може би и от още нещо, полепнало по пръстите на Сара.

— Ей, Сара! — извика тя.

Когато жената се обърна да я погледне, Амая пусна ореха на земята и го размаза с крак; около него остана следа от черните спори на мухъла вътре.

Жената се разплака.

Еухения Нарваес ги чакаше на същото място, където ги бе посрещнала.

— Много съжалявам, вероятно не е било никак приятно — каза тя, забелязвайки, че Амая държи ръцете си далеч от себе си.

— Не се притеснявайте. Само още нещо, бихме искали да погледнем картона от постъпването на Сара в клиниката. Интересува ни също така кой плаща разходите и дали синът ѝ е идвал някога да я види.

— Не мога да ви кажа, това са поверителни сведения. Що се отнася до сина ѝ, доколкото ми е известно, тя е имала само едно бебе, момиченце, което е починало.

— Момиченце? Стори ми се, че каза, че е било момче…

— Тя винаги казва „моето бебе“, но е било момиченце. Тук всички го знаем, има го в клиничния ѝ картон, а и тя го разказва на всеки, който пожелае да я слуша.

— Ами този мъж?

Сабалса ѝ показа снимката на съдията.

Директорката се усмихна.

— Не, бих запомнила този мъж, ако го бях виждала, повярвайте ми.