Дар за бурята

— И с един куршум убихме два заека, но може да се окажат и три. Една от жените от Ондарибия беше напълно убедена, че дъщеря ѝ я няма в ковчега, твърди, че била забелязала нещо странно в деня на погребението. За жалост, не може нищо да предприеме — гробницата принадлежи на семейството на съпруга ѝ, с когото се е развела преди повече от десет години. Другата разведена жена от Ондарибия също ни разрешава да отворим тяхната гробница. Мъжът ѝ е клиент на Лехарета и Андия и когато момиченцето им починало, двамата здраво се скарали къде да го погребат. В крайна сметка го заровили в гробницата на нейното семейство. В нейния случай поне, ако нещата се усложнят, със сигурност ще получим съдебна заповед без проблеми: баща ѝ е мирови съдия в Ирỳн.

— Наистина добри новини — съгласи се Амая. — Добра работа.

— Благодаря. А що се отнася до Табесе, изискахме смъртния акт. Ще пристигне най-вероятно утре, но на гробището ни показаха документа за погребението. Датата, записана в него, съвпада с тази на плочата и е отпреди петнайсет години. В графата „Причина за смъртта“ в гробищния регистър пише „удавен при морски инцидент“. Пращам ви по електронната поща сканирания документ и няколкото снимки, които направихме на гробницата, която, между другото, е впечатляваща.

Тя отвори прикрепените файлове и видя достолепен, старинен пантеон с четири широки колони по краищата, ограден с верига с едри като юмруци брънки; върху плочата имаше само едно име, закрито почти изцяло от купищата цветя отгоре.

— Явно някой още си спомня за доктора… Разберете кой носи толкова много цветя, всичките изглеждат еднакви. От снимката не става съвсем ясно.

— Да, орхидеи са. И на мен ми направи впечатление и попитах гробаря. Той каза, че всяка седмица идват с камионче от една цветарница в Ирун и ги сменят. Имаме името и вече оставихме съобщение на собственика да ни се обади.

— Добре, като се върнем в Елисондо, ще бъде много късно, така че ще се видим утре в десет в службата, за да тръгнем за Иганци.

Беше оставила Сабалса пред управлението, за да си вземе колата, и сега, спряла пред къщата на леля си, чувстваше, че няма сили да влезе и да се изправи пред Енграси и сестрите си, които в десетината съобщения, оставени на гласовата ѝ поща, повтаряха, че ще я чакат, докато се върне. Постоя така няколко минути, за да подреди мислите си и да запише въпросите, които искаше да зададе на Монтес и Ириарте на другата сутрин, докато на нея самата ѝ се стори смешно да продължава да отлага влизането в къщата, която я очакваше с приветливо запалени лампи.

Закри лицето си с шепи, опитвайки се да пропъди усещането за вцепенение, вдървило мускулите ѝ. Като отпусна ръце, се сети за ореха, който Сара бе поставила в тях, и изведнъж ѝ просветна това, което ѝ бе убягвало цял следобед. Запали колата и подкара по шосето към Алдуидес, където спря пред желязната порта на гробището. На пътя нямаше нито една лампа, а звездите в студената ясна нощ не осигуряваха достатъчно светлина. Остави фаровете включени и паркира колата пред входа така, че да светят навътре. Не постигна желания ефект, тъй като по-голямата част от светлинния лъч стигаше едва до първите стъпала и в дълбочина се разсейваше. Отвори багажника, взе мощното фенерче, което винаги носеше вътре, и влезе в гробището. Гробът, който търсеше, се намираше право напред от входа, малко вдясно. Когато стигна до него, кацналият отгоре му ангел остана закрит от собствената ѝ сянка, която фаровете на колата проектираха върху високите стени на гробниците. Обходи с лъча на фенерчето повърхността на плочата и откри ореха, скрит между саксиите. Взе го и забеляза, че е студен и влажен от нощната роса. Пусна го в джоба на палтото си и напусна гробището. После пак отиде до къщата на Енграси, паркира и този път вече слезе от колата. Мразеше приглушения говор по време на бденията, тона на гласа, който хората приемаха в разговорите за покойника. Бе изпадала в същото положение в чифлика на Балярена след смъртта на бебето Еспарса, в чакалнята на Института за съдебна медицина на Навара, когато колегите ѝ говореха с наведени глави за Йонан, и точно същото завари вкъщи тази вечер. Лелята и сестрите ѝ разговаряха приглушено, с гласове, натежали от вини и мълчания, но щом я чуха да отваря вратата, млъкнаха. Тя съблече палтото си, закачи го в антрето и влезе в дневната. Рос първа се изправи и се хвърли да я прегърне.

— О, Амая, съжалявам, съжалявам, ти беше права, винаги си права. Не знам защо сглупихме толкова и не ти повярвахме.

Флора стана и направи две крачки към нея, но спря, преди да я докосне. Рос се отдръпна и ги остави лице в лице.

— Е, както каза Рос, в крайна сметка се оказа, че ти си била права.

Амая кимна. Това беше доста повече, отколкото бе очаквала от Флора; сигурна беше, че би предпочела да умре, отколкото да произнесе тези думи. Тогава Рос погледна Флора и ѝ направи знак да продължи. Флора облиза недоволно устни.