Дар за бурята

— Елена, лекарят откри в повърнатата кръв огромен брой дребни частици от орехови черупки. Количеството им е толкова голямо, че не е възможно да ги е погълнала случайно; според него поглъщането им и най-вече повръщането им е причинило кръвоизлива.

— Изключено — възкликна младата жена. — Майка ми мразеше орехите, само при вида им обезумяваше от страх. В тази къща орехи никога не влизаха, уверявам ви, аз ѝ пазарувах. По-скоро би умряла, отколкото да докосне орех. — Амая я погледна с недоверие. — Веднъж, когато бях малка, една жена ми подари шепа орехи на улицата. Като се прибрах вкъщи, майка ми реагира така, сякаш носех отрова в ръцете си, и ме накара да ги изхвърля навън. После прерови всичките ми вещи, за да се увери, че не съм скрила някой орех, изкъпа ме от главата до петите и изгори дрехите ми, докато аз се съсипвах от плач, защото не разбирах какво ѝ става. После ме накара да се закълна, че никога, ама никога няма да приемам орехи от когото и да било. Отказах се да внасям орехи в тази къща, повярвайте ми, макар че, в интерес на истината, през следващите години същата жена направи още два-три опита да ми ги връчи. Така че или е грешка, или е случайност, майка ми при никакви обстоятелства не би сложила орех в устата си.

Доктор Сан Мартин поклати глава няколко пъти, преди да се обърне към съдия Маркина.

— Този вид самоубийства са винаги шокиращи, неведнъж съм ги наблюдавал, но най-вече при затворници. Спомняте ли си Киралте, онзи, дето беше пил отрова за мишки? Виждал съм самоубийци, погълнали стрити стъкла, амоняк, метални стружки… В този смисъл прави впечатление леката смърт на доктор Берасатеги.

— Докторе, съществува ли някаква вероятност да е погълнала черупките случайно, например смесени с друга храна? — запита Ириарте.

— Трудно, но не и невъзможно… Докато не прегледам съдържанието на стомаха, не мога да отговоря на този въпрос, но количеството, което виждам в повърнатата кръв, ме кара да се съмнявам. — Той се сбогува със съдията и тръгна към колата си. — Ще дойдете ли на аутопсията, госпожо инспектор?

— Аз ще дойда — обади се Ириарте. — Жертвата е била приятелка на семейството на инспекторката.

Доктор Сан Мартин измърмори някакво съболезнование и се качи в колата. Амая се завтече след него, почука по прозореца с кокалчетата на пръстите си и се наведе, за да му каже:

— Докторе, по повод случая с малката Еспарса установихме броя на кърмачетата, починали от синдром на внезапна детска смърт в долината през последните години. Направи ни впечатление, че поне в два от случаите от Института по съдебна медицина са препоръчали на социалните служби да проведат разследване.

— За колко години назад става дума?

— Пет горе-долу.

— Тогава Институтът имаше и втори началник, доктор Майте Ернàндес, сигурен съм, че тя се е занимавала с тях. По правило винаги когато е възможно, избягвам да правя аутопсии на толкова малки деца. — Амая си спомни покрусата му пред трупа на малката Еспарса, забеляза също, че гледа настрани, докато говореше, сякаш се срамуваше от факта, че изпитва подобно естествено отвращение, но това пък веднага го издигна в очите ѝ. Сан Мартин беше отличен специалист и съчетаваше работата си с обучението на студенти, което несъмнено беше неговата най-голяма слабост. — Доктор Ернандес успя да спечели мястото на завеждащ в Обществения университет на Страната на баските. Щом отида в кабинета си, веднага ще ѝ се обадя. Едва ли ще има нещо против да разговаря с вас, винаги е била много отзивчива.

Амая му благодари и изпрати отдалечаващата се кола с очи. Сега улицата вече се бе опразнила почти от автомобили и съседи, които се бяха прибрали по къщите си да обядват, подтиквани от започналия наскоро ръмеж, но понеже все пак оставаха верни на съседската си природа, не липсваха повдигнати тук-там пердета и дори някой и друг открехнат прозорец, въпреки засилващия се дъжд.

Маркина отвори чадъра си и я приюти под него.

— В последните дни бях в селото ти повече пъти, отколкото през целия си живот. Не че ми е неприятно — усмихна се той, — всъщност имах намерението да го посетя, но се надявах да е по други причини.

Тя не отговори и закрачи напред, опитвайки се да избяга от недискретните прозорци, гледащи към улица „Гилцаурди“.

— Не ми се обаждаш, не знам нищо за теб, а знаеш, че се тревожа. Защо не ми кажеш как си? През последните дни се случиха толкова неща.

Амая си спести всичко, свързано с посещението при Сарасола, но сподели изводите си за смъртта на Берасатеги и за начина, по който според тях бе успял да си набави лекарството, с което се бе самоубил.