Дар за бурята

Социалната работничка се забави повече от час, докато открие досиетата и ѝ върне обаждането. Случаите били приключени без последствия. В единия от тях семейството получавало помощи известно време, докато не се отказало. И толкова.

Позвъни на Йонан, който за нейна изненада, изглежда, бе изключил телефона си. Надникна в коридора и почука тихо на отворената врата отсреща, където работеха Сабалса и Монтес.

— Инспектор Монтес, може ли да дойдете в кабинета ми?

Той я последва.

— Младши инспектор Ечайде изготви доклад за всички семейства от Бастан, чиито деца са починали внезапно в люлката си; на пръв поглед не се забелязва нищо съществено, но в два от случаите тогавашната патоложка е препоръчала проверка от страна на социалните служби. Докато разговарях с нея, тя си спомни за още един случай, при който родителите реагирали, меко казано, странно — били буквално щастливи. Едното семейство разчитало на социалните помощи, давани от правителството на Навара. Искам утре сутринта да ги посетите. Измислете някакъв претекст, без да отваряте дума за бебето.

— Уффф! — изпръхтя Монтес. — Това ще ми коства много, шефке — каза той, прелиствайки досието, — малко неща ме дразнят повече от родители, които не се грижат за децата си.

— Не преувеличавайте, Монтес, вас всичко ви дразни — усмихна се Амая, а той кимна в знак на съгласие. — Вземете със себе си Сабалса, чистият въздух ще му се отрази добре, а е и по-тактичен от вас. Между другото, къде се е запилял Ечайде?

— Днес имаше свободен следобед, спомена, че го чакали няколко задачи…

Амая отново се зае да подрежда бележките си, добавяйки казаното от съдебната лекарка и социалната работничка, но почти в същия миг откри, че Монтес продължава да стои до вратата.

— Още нещо ли искате, Фермин?

Той остана втренчен в нея още няколко секунди и после отрече с глава.

— Не, не, нищо не искам.

Отвори вратата и излезе в коридора, оставяйки Амая с усещането, че е пропуснала нещо важно.

Смутена, тя се примири с очевидния факт, че напълно са зациклили. Прибра листовете, погледна часовника и си спомни, че Джеймс имаше важна среща в Памплона. Набра номера му и зачака, но той не вдигна. Изключи компютъра, взе палтото си и се прибра вкъщи.

В последно време веселите дружки на леля Енграси явно бяха заменили обичайната игра на карти с нещо като празнична сбирка, на която се забавляваха да си предават Ибай от ръка на ръка, като му гукаха и пееха, усмихнати щастливо. Едва успя да им отнеме детето, което ги увличаше със заразителния си смях.

— Ама че сте и вие, съвсем ще ми го разглезите — пошегува се тя. — Станал е истински купонджия, после не мога да го приспя — добави, докато се качваше по стълбите и отнасяше детето сред гневните възражения на гостенките.

Остави Ибай върху леглото, докато приготви банята, докато съблече дебелия пуловер и скрие пистолета върху гардероба, с мисълта, че скоро и там няма да е на сигурно място, когато Ибай е вкъщи. В Памплона имаше сейф, където го заключваше, проектът на Хуанитаенеа също го предвиждаше, но в дома на леля си винаги го оставяше върху гардероба; на пръв поглед там изглеждаше на безопасно място, но всички знаеха, че някъде към три годинки бебетата стават като маймунки и са способни да се катерят навсякъде. Замисли се за Хуанитаенеа, за палетата със строителни материали, натрупани пред входа, и за работата, която не ѝ вървеше. Взе телефона и отново звънна на Джеймс; чу два сигнала, преди връзката да прекъсне, като да бе затворил. Къпа Ибай дълго; малкият обожаваше водата, а тя много обичаше да го гледа толкова щастлив и спокоен, но трябваше да признае, че започва да се тревожи от факта, че Джеймс не ѝ вдига телефона. Затова не можа да се наслади напълно на момента на къпането, който обикновено беше толкова специален. След като облече детето с пижамката, отново позвъни. И отново веднага ѝ затвориха. Изпрати съобщение: „Джеймс, притеснявам се, обади ми се“, и след минута пристигна отговорът: „Зает съм“.

Ибай заспа още щом лапна биберона. Тя включи бейбифона и слезе да седне при Рос и леля си, които гледаха телевизия, но вниманието ѝ беше насочено само към трополенето на колите по паважа пред къщата. Като чу мъжа си да спира пред тях, облече палтото и излезе да го посрещне. Джеймс седеше в автомобила със загасен мотор и изключени светлини. Тя се приближи и седна на седалката за пътника до него.

— За бога, Джеймс! Притесних се.

— Вече съм тук — отговори небрежно той.

— Можеше да се обадиш…

— Ти също… — отсече той.

Видимо изненадана от реакцията му, Амая зае отбранителна позиция.

— Обадих ти се, но ти не вдигаше.

— В шест вечерта? След цял ден мълчание? — Тя прие упрека, но веднага се ядоса. — Значи, си видял, че аз ти звъня, и не си вдигнал. Какво става, Джеймс?

— Ти ми кажи какво става, Амая.

— Не знам за какво говориш…

Той сви рамене.

— Не знаеш за какво говоря? Чудесно, тогава нищо не се е случило — каза той и тръгна да слиза от колата.

— Джеймс — спря го тя. — Недей така, нищо не разбирам. Знам, че имаше среща с представителите на BNP, нищо повече, не ми казваш дори как мина.