Дар за бурята

Ефектът беше мигновен, очите на наблюдателя кацнаха върху нея, но не както кацат белите пеперуди или ефирните птички, пиещи сок от цветчетата. Свирепият, див и бездушен поглед се заби в душата ѝ като стрела и безпокойството, предизвикано от скритата враждебност, я смути и я накара да отстъпи още една крачка, при което едва не загуби равновесие. Разтърсена от силните си чувства, тя направи опит да се овладее, пак се взря в гъсталака и долови бързото движение, с което наблюдателят отново се притаи. Пъхна ръка под пухеното яке и с върха на пръстите си докосна приклада на глока, но почти веднага се упрекна за жеста, въпреки успокоението, което ѝ донесе. Пое си дълбоко въздух, като си повтаряше, че трябва да запази спокойствие. Искаше да го види отново, толкова бе копняла за присъствието му, че гърдите почти я боляха, и вероятността да е толкова наблизо заедно с увереността, че е безкрайно далеч, я изпълниха с отчаяние, задето не може да му внуши колко много се нуждае от него, нито да получи отново така желаното усещане за закрила. Пристъпи напред; ако протегнеше ръце, щеше да докосне крайпътните дървета. Тогава си даде сметка за тишината, настъпила в гората. Птичите трели и пърхане, дори тихото шумолене, което неизменно се долавяше между клоните, бяха замрели, сякаш цялата природа бе затаила дъх в очакване. Направи още една крачка и забеляза, че сянката бавно започва да се подава от скривалището си. Необяснимият ужас, който я изпълваше, се усили, когато неочаквано зад гърба ѝ, от противоположната страна на пътя, прозвуча острото изсвирване на закрилника на гората — басахаỳн

, пазителят, който толкова много ѝ липсваше, я предупреждаваше за опасност. Амая извади оръжието си и сянката, която тя бе взела за невидимия пазител, отстъпи назад и потъна в мрака.

Амая скочи в колата, запали двигателя, настъпи педала на газта така, че камъчетата по пътя изхвърчаха назад, и подкара с пълна скорост. Спря чак при следващата група къщи. Ръцете ѝ още трепереха. „Беше глиган. Глиган беше, а това, което се чу от другия край на гората, трябва да е било изсвирване на овчар, който вика кучето си.“ Завъртя огледалото за обратно виждане, за да погледне лицето си: очите на жената, която зърна вътре, не бяха на същото мнение.

През останалата част от сутринта продължи с обхода на шосета, пътеки и черни пътища. Минаваше обед, когато, връщайки се от поредната отбивка, видя поляната пред един имот, който бе изключила. Просторна, яркозелена морава се простираше от двете страни на къщата, както и зад нея; с това съвпадението се изчерпваше. Къщата с червен двускатен покрив трябва да беше на повече от десет години, а в предната ѝ част имаше широки прозорци, дървена веранда и маса за десет души до модерно барбекю. Като я зърна от завоя, Амая разбра защо преди това дори не я беше забелязала. Сградата се издигаше в средата на поляната, но целият преден подход към нея, който би подсказал присъствието ѝ, бе закрит от стар зид, обрасъл с растения, скриващи чугунена пощенска кутия, боядисана в зелено, за да се слее напълно с пейзажа. Спусна се отново надолу по пътя, паркира встрани и установи, че зидът и оградата зад него наистина очертаваха ясно имота. Отиде до пощенската кутия, на която имаше картонче с две имена, написани на машина: Мартинес Байòн. Тръгна покрай зида, зави наляво и откри зад оплетената с лиани ограда модерна врата с малък каменен покрив и интерфон за видео наблюдение, както и емблемата на охранителната фирма, която лъщеше неуместно върху надлъжен дънер, където майсторска ръка бе гравирала името на чифлика: „Арги Белц“. Два метра по-напред се намираше входът за гаража.

— Арги Белц — прошепна.