Дар за бурята

Не разбра кога сънят най-сетне я е оборил, но знаеше, че спи, когато тя дойде. Не я чу да влиза, не долови стъпките, нито дишането ѝ, но я надуши. Миризмата на кожата, на косата и дъха ѝ бяха издълбани като с длето в паметта ѝ. Миризма, равнозначна на тревога, диря от онази, която ѝ мислеше злото, от нейната убийца. Усети отчаянието на страха, проклинайки се, че се е разсеяла и я е оставила да се доближи толкова, защото, след като я надушваше, значи, беше съвсем наблизо. Едно съвсем малко момиченце се молеше на бога на жертвите, молеше за милост, редувайки молитвата със заповедта, която никога не биваше да нарушава и която ясно отекваше в мозъка ѝ: не отваряй очи, не отваряй очи, не отваряй очи, не отваряй очи, не отваряй очи. Извика, но това не беше вик на ужас, а на ярост, и не излизаше от гърлото на момиченце, а на жена: не можеш да ме нараниш, вече не можеш да ме нараниш. И тогава отвори очи. Росарио стоеше до нея, само на няколко сантиметра, надвесена над леглото ѝ; близостта размиваше лицето ѝ; очите, носът и устата изпълваха зрителното поле на Амая. Тя настръхна от студа, лъхащ от дрехите на майка ѝ, чиито устни междувременно се разтегляха в някакво подобие на усмивка, докато заприличаха на цепка върху лицето ѝ; гледаше я втренчено с хищните си очи и се наслаждаваше на нейния ужас. Опита се да извика, но от гърлото ѝ излизаше само топъл въздух, който, макар да избутваше с все сила от дробовете си, само изсвистяваше беззвучно от устата ѝ. Понечи да се размърда и с ужас установи, че не може, крайниците ѝ като че ли тежаха цели тонове и останаха неподвижни, заровени от собственото ѝ тегло под пухената завивка. Усмивката на Росарио стана още по-широка и същевременно по-твърда, тя се наведе още малко над нея, докато докосна лицето ѝ с краищата на косата си. Амая затвори очи и изкрещя колкото сила имаше. Този път въздухът отново изсвистя мощно и макар че не предаде писъка, който тя издаваше от отвъдното, спящата на леглото жена прошепна една дума: „Не“. Достатъчна, за да я събуди.

Обляна в пот, Амая седна в кревата и дръпна рязко шала, с който смекчаваха светлината на нощната лампа. Огледа се бързо, за да установи, че Джеймс и Ибай спят, после вдигна очи към гардероба, върху който както всяка нощ лежеше пистолетът ѝ. В стаята нямаше никого, беше го осъзнала в мига на събуждането си, но преживяното насън още не бе отзвучало, сърцето ѝ препускаше, крайниците оставаха сковани, мускулите я боляха от усилието да се освободи. И миризмата на Росарио. Изчака няколко минути, докато дишането ѝ се нормализира, и стана от леглото, залитайки. Взе пистолета, извади чисти дрехи и тръгна към душа, за да отстрани от кожата си омразното усещане за тази миризма.

18

Още преди да съмне, тръгна да търси къщата. Беше закусила с едно кафе на крак, подпряна на кухненската маса, без да откъсва очи от прозореца, където черното бастанско небе все още не даваше признаци, че идва нов ден.

От Елисондо подкара по шосето към Оронос-Мугайре и зави по отклонението за Орабидеа, едно от най-рядко посещаваните места в долината, където времето изглеждаше спряло, оставяйки непокътнати полята, чифлиците и цялото очарование и природна мощ на един колкото красив, толкова и див пейзаж. Постройките бяха на няколко километра една от друга, а електричеството още не бе стигнало до някои от тях. Миналата пролет Джеймс я бе убедил да посетят Инфернуко Ерота (Адската мелница), една от най-магическите и странни местности в Бастан. След петнайсетина километра в същата посока се стигаше до Ецеберцеко Борда, откъдето започваше път, по който можеше да се мине само пеш или на гърба на магаре, както вероятно го бяха изминавали неведнъж смелчаците, дръзвали да отидат посред нощ до скритата в гъсталака мелница, дала име на местността. Адската мелница, построена през епохата на карлизма[14], била от жизнено значение за оцеляването на войниците, укриващи се в планините по време на междуособиците. Дъсчените ѝ стени се издигали върху три дънера, прекрачили реката, и по време на купонната система жителите на Бастан отивали до нея нощем, натоварили магаретата си със зърно, за да го смелят тайно и да изхранват семействата си. Пасторално красивият път със сигурност е представлявал голямо изпитание, истинско предизвикателство в черната бастанска нощ, когато да преведеш животно по тесните и хлъзгави от речната влага пътеки и да стигнеш до мелницата е било равносилно на слизане в ада. Вероятно оттам идваше и името — Адската мелница. В Бастан винаги са съумявали да правят това, което е трябвало да се направи.