Дар за бурята

— Що се отнася до претърсването у акушерката Идалго, аз също смятам, че е била предупредена — продължи той.

— Не мога да го докажа, Йонан, подозренията не са достатъчни.

— Не е задължително да е някой колега.

— Какво намекваш тогава?

— Че секретарката на съдията истински ви ненавижда.

Амая отказа да се съгласи.

— Защо би направила подобно нещо?

— А що се отнася до съдията…

— Внимавай, Йонан — прекъсна го предупредително тя.

— Личната ви обвързаност с него замъглява разума ви.

Тя отново го погледна, объркана от неговата настойчивост, но този път дори благоразумието не бе достатъчно, за да удържи гнева си.

— Много си позволяваш.

— Позволявам си, защото не ми е безразлично.

Прииска ѝ се да отвърне нещо рязко, нещо силно и категорично, но осъзна, че не би могла да каже нищо толкова неоспоримо, колкото казаното от него. Овладя чувствата си и се опита да подреди мислите си, преди да отговори.

— Никога не бих позволила на нещо лично да повлияе на решенията ми при едно разследване, с каквото и да е свързано то.

— Тогава не започвайте от днес.

Тя погледна към църквата и слезе от колата.

— Трябва да го направя, Йонан — отвърна, давайки си същевременно сметка колко безсмислен е отговорът ѝ.

Затвори вратата, вдигна качулката на якето и пресече улица „Сантяго“. Докато крачеше решително по паважа пред църквата и изкачваше стъпалата към входа, усещаше очите на Ечайде, който продължаваше да я наблюдава от колата, спуснал стъклото, за да вижда през смесицата от дъжд и сняг.

Тя бутна тежката порта на храм „Свети Яков“, която отстъпи тихо и меко на пантите си, през пролуката до ушите ѝ долетяха гърмящите звуци на органа и отвътре я лъхна миризмата на стара книжарница, която винаги свързваше с погребенията.

Отстъпи крачка назад и остави вратата да се затвори отново, докато опираше глава на излъсканото от допира на хиляди ръце дърво.

— По дяволите — прошепна.

Тръгна обратно, пресече улицата и мина пред колата на Йонан, който я гледаше открито усмихнат, с все още спуснато стъкло.

— Изчезвай от тук! — викна му тя, минавайки покрай колата.

Той се ухили още по-широко, запали двигателя и вдигна помирително ръка.

Закрачи забързано през площада, после по улица „Хайме Урутия“, усещайки как суграшицата шиба изтръпналото ѝ от студ лице, и едва на моста забави ход и почти спря, за да види язовира през тежките капки, замъгляващи зрението и изпълващи атмосферата с непоклатимото си присъствие. Под арката пред къщи отърси полепналата по дрехите ѝ вода и влезе. Енграси стоеше права до стълбата; беше със сивата рокля, която обличаше само за погребения, и перлената огърлица, която ѝ придаваше вид на английска лейди.

— Лельо! Какво правиш тук? Мислех, че… Сега ли отиваш…?

— Не — отвърна Енграси. — Днес сутринта станах, сложих си тази рокля и перлите и честна дума, бях изпълнена с увереност, но колкото повече наближаваше часът, толкова повече я губех. Запитах се: Какво правиш, Енграси? Ходи ли се на погребението на човек, за когото не вярваш, че е мъртъв?

— О, лельо! — промълви с облекчение Амая и се хвърли да я прегърне. — Слава на Бога!

Енграси я задържа притисната до гърдите си няколко секунди, после я отдалечи и гледайки я в очите, каза:

— А дори да е мъртва, не бих се помолила за душата ѝ: тя се опита да убие Ибай, едва не погуби и мен, не съм толкова милостива.

Амая кимна убедено. Ето защо обожаваше леля си.

— Поканих Флора на обяд. Всички ще дойдат тук след погребението, така че ще се преоблека и ще почна да приготвям яденето.

— Искаш ли да ти помагам?

— Да, но не с готвенето. Когато сестрите ти дойдат, ще се наложи да изтърпим упреците им, че не сме отишли. Искам да запазиш спокойствие, за да не се скараме. Смяташ ли, че ще успееш?

— Сега, след като знам, че и ти мислиш като мен, ще успея, двете заедно ще успеем, ще успея във всичко, ако си на моя страна.

— Аз винаги съм на твоя страна, моето момиче — намигна ѝ Енграси.

30

Острият студ и влагата навън се промъкнаха в дневната, състезавайки се с живата топлина на камината.

Флора носеше Ибай на ръце и се усмихваше, очарована, докато му тананикаше някаква песен, придружавайки думите с малки подскоци.

Sogina pirulina erratza gainean,

Ipurdia zikina, kapela buruan.

Sorgina sordina ipurdia Zilina,

Tentela zara zu?

Ezetz harrapatu.[22]

Ибай се заливаше от смях и Амая я погледна учудено: очите на сестрите ѝ направо изтичаха по бебетата, вероятно защото и двете бяха останали бездетни, но никога не беше виждала Флора да се прави на палячо и да говори галено на някое дете. Стори ѝ се любопитно и учудващо, това беше едно от действията, на които не вярваш, че са способни някои хора. Спомни си думите на леля си по повод чувствата на Флора към Ибай.

Джеймс я поздрави с кратка целувка и леко сериозен, но наля вино и подавайки ѝ чашата, попита:

— Много работа, а?

— Да, закъснях и реших да дойда при леля.

— После ще поговорим — прекъсна я той и раздаде чаши и на другите.