Дар за бурята

Амая усещаше лицето на Сабалса залепено за нейното, подушваше омекотителя, с който бе пран пуловерът му, и по-острата миризма на потната му кожа. Спря да се бори и след няколко секунди почувства как той отпуска хватката; тогава измъкна пистолета си от кръста и го опря в хълбока на Сабалса. Той отстъпи пред допира на желязното дуло, вдигна ръце от двете страни на главата и я погледна с безкрайна печал. Амая влетя в апартамента, видя Сан Мартин коленичил на пода до Йонан, и получи отговора, който не искаше да чува. Йонан Ечайде, Йонан, нейният най-добър другар, вероятно най-добрият човек, когото бе познавала през живота си, лежеше по гръб на пода сред голяма локва кръв. Беше прострелян два пъти. Единият, както бе казал Монтес, в гърдите, до самото окончание на шията. Дупката изглеждаше черна, макар че кръв почти нямаше, тъй като по-големият поток се бе излял от изходното отвърстие на гърба. Другият — в челото, едва бе успял да опише кръг, който в горната част на главата бе отметнал кестенявата коса, превръщайки я в кървава маса. Тя пристъпи напред, все още с пистолета в ръка, без да си дава сметка за уплахата на полицаите в стаята, които я гледаха изумено. В същия момент, след като толкова грижливо бе възпирала дишането си, усети, че не издържа повече. Пое си дълбоко въздух и това бе достатъчно, за да вдъхне живот на онова изчадие, което се изкачи по хранопровода и гърлото ѝ, задави я и тя примирено отвори уста, за да пусне ужаса да излезе от утробата ѝ. Почувства как се задушава, как дъхът ѝ спира. Болката беше толкова голяма, че подпали очите ѝ, изпразни дробовете ѝ от последния въздух и премаза гърлото ѝ, при което ѝ се зави свят и тя падна на колене пред безжизненото тяло на Йонан Ечайде.

Тогава от отворената ѝ уста се пръкна уродът, пораснал вътре в нея, но докато от очите ѝ бликваха сълзи, докато гърдите ѝ се раздираха от мъка, тя го обикна като всеки плод на утробата, прегърна го и се сля с болката, напълно убедена, че уродливото създание ще се превърне в най-важното нещо в живота ѝ, колкото и да предпочиташе да е умряла, за да не го почувства. Наведе се, отвори очи и през сълзи видя белите ръце, паднали в тъмночервената локва, красивото лице, белязано вече от печата на смъртта, полуотворената уста и побелелите устни, по които вече нямаше и помен от цвят. Усети в гърдите си толкова остро пробождане, че трябваше да ги притисне с ръце, за да го уталожи; едва тогава осъзна, че все още стиска пистолета, и го погледна изумено, питайки се какво да прави с него. Монтес коленичи до нея, внимателно изтегли оръжието от ръцете ѝ и погледна Сан Мартин. А той, роденият учител, човекът, който обожаваше да говори за работата си, стоеше безмълвен; посивялото му лице бе надянало безизразната маска на отчаянието и само в погледа му проблясваше нещо подобно на реакция, реакцията на човек, който не вярва на очите си. Беше сложил ръкавиците и оглеждаше безкрайно внимателно и подробно раните, като прекарваше нежно пръсти през сплъстените от кръвта коси с леко и непознато движение, което пораждаше у наблюдателя чувството, че иска да заличи с пръсти раните, да върне обратно в черепа дребните костици, сивата и лепкава материя, както и кръвта, обагрила всичко наоколо. Церемониал, който Монтес сметна за нов и който Сан Мартин прекъсна, за да погледне Амая; а тя, вече освободена от оръжието си, бе кръстосала ръце върху гърдите си в някакъв патетичен опит да си вдъхне сама утеха, който докторът изтълкува като върховно усилие да сдържи желанието си да докосне тялото, за да не замърси местопрестъплението. Сан Мартин срещна очите ѝ и се втренчи в тях покрусен, с изкривено лице и стиснати устни. Не каза нищо — не можеше. Фермин Монтес и доктор Сан Мартин никога не се бяха разбирали особено, на Монтес му се завиваше свят от клиничната терминология на патолога, а пък патологът смяташе, че полицаи като Монтес принадлежат към други времена и формирования. Но в този момент, докато гледаше облечените в ръкавици ръце на съдебния лекар, положени върху главата на Йонан, Монтес разбра, че Сан Мартин няма да може да направи тази аутопсия — докторът гледаше Амая и несъзнателно галеше Йонан, прекарвайки пръсти през косата му.