Дар за бурята

Бяха стигнали до първите постройки на предградията, когато заваля сняг. Едрите парцали падаха върху колата толкова бавно, че ѝ изглеждаха нереални, както щеше да си спомни по-късно. Всичко, случило се след обаждането на Монтес, щеше да ѝ изглежда такова, но снежните парцали, които се сипеха бавно над Памплона като листенца от повехнали рози, щяха да останат запечатани в съзнанието ѝ до края на живота ѝ.

Небето пропадаше. Небето се пропукваше от болка и затискаше града, а на нея ѝ беше все едно.

— В коя болница? — попита.

На Монтес му трябваха две секунди, за да отговори.

— Вкъщи си е.

Амая го погледна учудено, отделяйки очи може би прекалено дълго от пътя, който ставаше все по-опасен.

— Защо? — попита отчаяно, като момиченце, което настоява за отговор на мига.

— Не знам — отговори Монтес. — Не знам… Може би го стабилизират.

Улицата беше отцепена. Няколко патрулни автомобила я бяха препречили от двете страни. Показаха значките си, минаха покрай загражденията и качиха колата на тротоара, без да дочакат оттеглянето на патрулките. Пред жилищния блок имаше две линейки и десетки униформени полицаи, които задържаха съседите и зяпачите. Амая излезе от колата и затича към входа, заслепявана от снега, който продължаваше да се сипе неумолимо и се трупаше върху всички повърхности; това обаче не ѝ попречи да разпознае колата на доктор Сан Мартин, паркирана във втора редица пред сградата, един бегъл поглед на влизане бе достатъчен, за да породи в съзнанието ѝ катастрофален въпрос.

— Той защо е тук? — обърна се тя към Монтес, който тичаше по петите ѝ към вратата, която един полицай в униформа държеше отворена. Подминаха заетия асансьор, без да спират, и хукнаха нагоре по стълбите. Тя отново попита: — Той защо е тук?

Монтес не отговори и Амая му благодари мислено за това. Въпросът не беше отправен към него, а към целия проклет свят; не се нуждаше от отговор, но не можеше да не попита. Стигна до междинната площадка и продължи нагоре… На кой етаж беше, на четвъртия или на петия? Не беше сигурна, тичаше, а в гърдите ѝ се надигаше огненото кълбо, което бе успяла да удържа по пътя към дома на Йонан. Беше го потискала с всичката си ярост, съсредоточавайки се върху километрите, които отлитаха под колелата на автомобила. Но щом зърна колата на Сан Мартин, този зародиш от ужас, болка и страх започна да напира, запъпли нагоре по гърдите ѝ като урод, който искаше да излезе през устата ѝ. Без да спира, пое дълбоко въздух, задъха се и преглътна слюнката, за да спре неминуемото раждане на изчадието, което излизаше от утробата ѝ. Пожела да го убие, да го удави, да му попречи да диша, да не му позволява да се пръкне. Вече стигаше апартамента. Зърна пребледнелия Сабалса, облегнат с изкривено лице между входната врата и асансьора: беше се свлякъл на земята и сега седеше там унило. Щом я видя, се изправи с невероятна за състоянието му бързина и тръгна към нея.

В гърдите на Амая ехтеше въпросът: той защо е тук?

Сабалса ѝ препречи пътя.

— Не влизайте — прошепна.

Това беше молба.

— Дръпни се!

Но той не се дръпна.

— Не влизайте — повтори и я хвана здраво за ръцете.

— Пусни ме — изтръгна се тя от прегръдката му.

Но Сабалса се оказа непреклонен. Покрусеният му вид, изкривеното лице и гласът му, почти шепот, не съответстваха на твърдата решимост, с която застана отново пред нея и я притисна към гърдите си.

— Не влизайте, моля ви, не влизайте — настояваше той, търсейки с очи подкрепа от Монтес, който бе стигнал до четвъртия етаж и клатеше невярващо глава.