Дар за бурята

Амая щеше да се усмихне на нейната проницателност, ако в съзнанието ѝ не бяха закръжали картини от оскверняванията, от поруганата семейна ичусурия, купчините камъни върху каменната маса, празния гроб на сестра ѝ, тъмния мъх по главицата на малката Еспарса, подаваща се от онази раница под дъжда, както и думите на амачи Балярена, когато ѝ разказваше как през 1440 година Ингума се събудил, понеже някой пожелал да го събуди, и докато не утолил жаждата си, не престанал да убива.

32

Тръгна пеш към полицейското управление, за което веднага съжали, защото въпреки бързия ход, вече се бе вледенила от студ. Пухеното яке, с което бе отишла в планината, още не беше изсъхнало, а палтото, което бе избрала, се оказа прекалено тънко за последните пристъпи на зимата тази сутрин и побелялото небе, вещаещо сняг. На вратата се сблъска с инспектор Ириарте. Той изпращаше Бенигно Беруета, който се спря, като я видя.

— Госпожо инспектор…

Тя предпазливо се приближи: реакцията на близките беше непредвидима. Мъката и отчаянието много често ги караха да търсят изкупителни жертви за собственото чувство за вина и полицаите нерядко ставаха обект на гнева им. Беше го изпитвала на свой гръб хиляди пъти и още толкова пъти го бе наблюдавала. Но като видя протегнатите ръце на мъжа и очите му, които търсеха нейните, се отпусна.

— Благодаря — каза собственикът на мините, — благодаря ви за това, което се опитахте да направите. Знам какво се е случило и съм убеден, че ако ви бяха оставили да си свършите работата, нямаше да се случи. Днес сутринта, преди да дойда, ходих при нея, при дъщеря ми, и тя ми разказа, че след експлозията е надникнала в гроба и ги е видяла… Ръцете ѝ представлявали кървава маса, едното ѝ око висяло навън, но въпреки това намерила сили да насочи фенера надолу към гробницата и да потърси децата си. Знам, че ще ме помислите за луд, но ви казвам, че се радвам на случилото се. Много е страшно, но явно не е имало друг начин. Дъщеря ми го е осъзнала и затова е направила това, което направи, защото понякога се налага човек да направи каквото трябва да направи. Сега за пръв път от години тая надеждата, че ще се възстанови. Днес започна да плаче за децата си и това може да е начало към оздравяването ѝ.

Амая погледна Ириарте, който стоеше до тях, кимна и подаде ръка на бащата; той я пое и плъзна в шепата ѝ своя визитка…

— Благодаря — повтори.

На горния етаж в управлението беше тихо; в събота повечето полицаи отиваха да контролират движението, а екипът на Криминална полиция нямаше много работа там тази сутрин. Още преди да седне зад бюрото, Амая провери електронната си поща, слушайки Ириарте.

— Май ще успеят да спасят окото ѝ, но нараняванията са тежки и ще оставят последици завинаги. Животът ѝ е вън от опасност, но казват, че се възстановявала учудващо бързо. Както отбеляза баща ѝ, случилото се като че ли най-сетне е отприщило процеса на траур. Да приемеш смъртта, е най-трудната част, оттук нататък ще върви напред.

Амая помълча няколко секунди, замислена над думите му.

— Съдия Маркина ме увери, че колежката му Дьо Гувенен не смята да подава оплакване.

Ириарте въздъхна облекчено.

— Добра новина, каквито напоследък са рядкост. Мисля да се прибера вкъщи и да го отпразнувам със семеен обяд…

— Ечайде не е ли идвал?

— Днес е събота… — отговори Ириарте вместо обяснение.

— Да — каза тя, докато вадеше джиесема си и отново проверяваше съобщенията, — но нали ви казах, разбрахме се да ми изпрати вчерашните снимки от гробището в Еноа и се учудвам.

Ириарте вдигна рамене и тръгна към вратата. Тя го последва, набирайки номера на Йонан; сигналът прозвуча четири пъти, преди да се включи гласовата поща.

— Йонан, обади ми се — каза след сигнала.

Усети как студът свирепо захапва лицето ѝ още щом пристъпи прага и прие предложението на Ириарте да я закара до дома на леля ѝ. Като минаваха покрай Хуанитаенеа, инспекторът отбеляза:

— Ремонтът на къщата ви като че ли не напредва.

— Да — отвърна уклончиво тя и кой знае защо, много се натъжи. „Не всяка къща е дом“, прозвучаха в главата ѝ думите на стария господин Янес.

— Е, приятно пътуване — каза Ириарте, когато спря пред тях. — Кога тръгвате?

— Утре по обед — отговори Амая, докато слизаше. — Утре.

Следобед вече напълно побелялото небе предвещаваше неминуем снеговалеж. Някъде към пет джиесемът ѝ иззвъня и на екрана, за нейна изненада, се изписа: „Йонан дом“. Дори не помнеше, че Йонан има стационарен телефон, винаги се обаждаше от мобилния. Отсреща се чу женски глас.

— Инспектор Саласар? Аз съм майката на младши инспектор Ечайде.

Ето го обяснението: спомни си, че Йонан ѝ бе дал номера веднъж, когато се бе пренесъл при родителите си за няколко дни, докато боядисваше апартамента си.

— Добър ден, госпожо, как сте?

— Добре, но… — Беше видимо разтревожена. — Извинявайте, че ви безпокоя, но не мога да открия Йонан и… Не бих искала да ви притеснявам, може би работите.

— Не, днес не сме на работа… Потърсихте ли го на мобилния? — отговори Амая и веднага се почувства глупава; разбира се, че го е търсила, нали му е майка.