Декамерон

Щом чула тия приказки, Катела, без ни най-малко да разсъди кой й разправя всичко това, без да си помисли, че може и да е лъжа, както обикновено се случва с ревнивите, веднага му повярвала и почнала да съпоставя тоя случай с други, станали преди; кипнала изведнъж от ярост и отвърнала, че непременно ще постъпи така, че това няма да й бъде кой знае колко трудно, и ако мъжът й дойде там, тя така ще го накара да се засрами, че той ще има да си спомня за тоя случай всякога, когато види жена. Ричардо останал много доволен и като видял, че хрумването му се оказало сполучливо, изговорил не малко думи, за да я насърчи още повече в нейните намерения и да прогони всякакво нейно съмнение; накрая я помолил да не казва никому какво е узнала от него, за което дамата му се заклела в собствената си чест.

На следната утрин Ричардо се отбил при жената, дето държала банята, за която споменал пред Катила; обяснил й какво възнамерява да прави и я помолил да му помогне с каквото може. Понеже му била твърде задължена, жената отвърнала, че ще изпълни всичко на драго сърце, и се разбрала с него какво да каже и как да постъпи. В къщата, където се намирала банята, имало и една много тъмна стая, без нито един прозорец, през който да прониква светлина. По заръка на Ричардо жената подредила тъкмо тая стая, сложила и легло — най-удобното, което имала; и след като се нахранил, Ричардо се излегнал на леглото и зачакал Катела.

А тя, след като изслушала Ричардо и повярвала на думите му повече, отколкото било нужно, привечер се прибрала у дома си изпълнена с негодувание; за щастие тя заварила там Филипело, който бил погълнат от някакви свои грижи и може би по тая причина не й оказал милото внимание, с което обикновено я посрещал. Като видяла това, тя станала още по-подозрителна и си рекла: „Ясно: той си мисли непрекъснато за оная жена, с която утре се надява да прекара в удоволствие и наслада, ала тая работа няма да я бъде.“ Мисълта за това не й дала покой почти цялата нощ и тя все мислела и премисляла какво ще му каже, когато двамата останат насаме.

Има ли смисъл да разказвам по-нататък? Като ударил деветият час, Катела взела със себе си своята прислужница и без да промени намеренията си, тръгнала към банята, за която й говорил Ричардо; стигнала там, намерила оная жена и я запитала идвал ли е Филипело. А жената, подучена от Ричардо, отвърнала: „Вие ли сте дамата, която трябва да дойде, за да си поговори с него?“ Катела казала: „Да, аз съм.“ Тогава жената рекла: „Щом е така, заповядайте.“

Катела, която била тръгнала да търси каквото най-малко искала да намери, заповядала на жената да я заведе в стаята, където се намирал Ричардо; влязла там със забулено лице и затворила вратата. А Ричардо, щом я видял да влиза, се зарадвал, станал, прегърнал я и прошепнал: „Добре дошла, душо моя!“ За да се престори още по-добре, че е другата, а не тя, Катела също го прегърнала и почнала да го целува и гали, без да промълви пи дума, защото се бояла, че ако заговори, той ще и познае. В стаята било тъмно като в рог — толкова тъмно, че дори и като му свикнели очите, човек нищо не можел да види, от което, разбира се, и двамата били много доволни.