Декамерон

Дзима почакал и като видял, че тя нищо не казва, доста се учудил, после започнал да се досеща за хитростта, с която си послужил благородникът; но като се обърнал към дамата и видял припламващия от време на време блясък в нейните очи, когато тя го поглеждала, като забелязал и въздишките, на които не позволявала да се изтръгнат с пълна сила от гърдите й, той се пообнадеждил и насърчен от това, решил да постъпи по следния начин: почнал сам да си отговаря от името на дамата, която седяла пред него и го слушала. Ето какво казал той: „О, мой Дзима, много отдавна съм забелязала, че любовта, що изпитваш към мен, е голяма и съвършена, но сега от твоите думи я опознах още по-добре и много се зарадвах. Макар и привидно да съм се отнасяла към теб сурово и жестоко, аз не бих искала да мислиш, че дълбоко в душата си наистина съм изпитвала каквото съм показвала; напротив, винаги съм те обичала, за мен ти си бил най-скъп от всички; но аз трябваше да постъпвам така, било поради страх от другите, било за да пазя собствената си чест. Ала настана времето, когато аз ще мога да ти докажа съвсем ясно дали те обичам и да те възнаградя за любовта, която ти изпитваше и продължаваш да изпитваш към мен; престани да страдаш и не губи надежда, защото след няколко дни месер Франческо трябва да отиде в Милано като подеста; ти знаеш това, нали от любов към мен му подари твоя великолепен жребец; обещавам ти и се заклевам във вярата си и в любовта, която изпитвам към теб, че няколко дни след като той замине, ние ще се съберем и ще увенчаем нашата любов с пълен и приятен завършек. А за да не трябва още веднъж да ти говоря по този въпрос, знай отсега, че в деня, когато видиш две кърпи за лице, окачени на прозореца на моята стая, дето гледа към градината ни, ти ще можеш да дойдеш при мен през градинската вратичка, само че ела късно вечерта и гледай никой да не те забележи; аз ще бъда там, ще те чакам и ние ще прекараме цялата нощ в радост и удоволствия — така, както искаме.“

След като казал това от името на дамата, Дзима продължил да говори от свое име и отвърнал така: „Скъпа мадона, радостта, бликнала в мен поради тия ваши слова, ме обърка толкова много, че едва успявам да намеря думи, за да ви благодаря както подобава; и ако бих имал възможността да говоря както аз искам, то времето не би ми стигнало, за да ви отдам най-пълна благодарност — както бих желал и както би трябвало да постъпя; по тази причина предоставям на вас да се досетите за онова, което, независимо от моето желание, сега не мога да изразя с думи. Искам само да ви кажа, че непременно ще постъпя както вие ми заповядахте; тогава, ако вследствие голямото благо, с което се решихте да ме дарите, аз се поуспокоя, ще се постарая да ви се отблагодаря най-сърдечно, доколкото ми позволяват силите. Сега няма какво повече да си казваме; затова, скъпа мадона, нека Бог ви дари оная радост и оная милост, които вие си пожелаете и нека той ви закриля.“

Дамата пак не продумала ни дума, затова Дзима станал и се запътил към благородника, а той тръгнал да го пресрещне, засмял се и го запитал: „Е, какво ще кажеш? Удържах ли си думата?“ Дзима отвърнал: „Не, месер, защо вие обещахте да ми разрешите да си поприказвам с вашата жена, а ме накарахте да разговарям с истинска мраморна статуя.“

Тия слова се. понравили твърде много на благородника, който имал хубаво мнение за жена си и повярвал, че тя е още по-добра, отколкото той си мислел; после рекъл на Дзима: „Я ми кажи, твоят кон ще стане ли мой?“ Дзима отвърнал: „Да, месер, но ако знаех, че от милостта, която ми оказахте, ще извлека толкова полза, колкото извлякох, щях да ви подаря коня, без да ви моля за тая милост. Де да беше рекъл Господ именно така да постъпя, защото сега се оказа, че купувате моя кон, без да ви го продавам.“

Благородникът много се смял и понеже успял да се снабди с кон, няколко дни по-късно тръгнал за Милано, където трябвало да поеме длъжността подеста. А жена му, като останала сама и свободна, почнала да размишлява върху думите на Дзима, за любовта, която той изпитвал към нея, и за коня, който пожертвувал от любов към нея; и като гледала Дзима да минава твърде често край нейния дом, си рекла: „Какво правя? Защо губя младостта си? Оня отиде в Милано и ще остане там цели шест месеца; кога ще ме възнагради заради тях? Когато остарея ли? А освен това ще намеря ли някога друг поклонник като Дзима? Сега съм сама, няма от кого да се боя, защо да не си поживея весело, докато имам възможност? Друг такъв сгоден случай я ми се удаде, я не; пък и никой нищо няма да узнае: но дори и да се разчуе, по-добре човек да го извърши и после да се разкайва, отколкото да си стои така и да съжалява.“