Декамерон

Речено-сторено. Един ден, както казал Дзима, тя окачила две кърпи за лице на прозореца към градината; той ги видял, зарадвал се много и щом мръкнало, се промъкнал тихичко към вратичката на градинската ограда; вратичката била отворена, той влязъл, стигнал до вратата на къщата, а там намерил дамата, която го очаквала. Като го видяла да влиза, тя станала, тръгнала да го посрещне и го приела с безкрайна радост; той я прегърнал и целунал сто хиляди пъти и след това я последвал нагоре по стълбата; без да губят повече време, те си легнали и познали крайната цел на любовта.

Така станало първия път, но той не бил последен, защото, докато благородникът бил в Милано, а и след неговото завръщане Дзима продължил да идва често, за най-голямо удоволствие и на едната, и на другата страна.

НОВЕЛА VI

Ричардо Минутоло се влюбва в съпругата на Филипело Сигинолфо; като разбира, че е ревнива, той я излъгва, че Филипело е определил среща на жена му в някаква баня; съпругата на Филипело отива там, въобразява си, че е била с мъжа си, а накрая се оказва, че се е отдала на Ричардо.

След като Елиса нямала какво повече да каже, кралицата похвалила остроумието на Дзима и наредила на Фиамета да разкаже следващата новела. Тя се засмяла, отвърнала:

— На драго сърце, мадона! — и започнала така: — А сега нека напуснем нашия град, където наред с всичко останало можем да се сблъскаме с безброй примери за какво ли не, и, както стори и Елиса, да спрем вниманието си върху случки, станали в други краища на света; за тази цел ние ще се пренесем в Неапол и аз ще ви разкажа как една от ония светици, дето се преструват уж на отвратени от любовта, била накарана от своя обожател да вкуси плодовете на любовта, преди да е усетила нейните трепети; това, което ще чуете, ще ви напомня да бъдете предпазливи при подобни случаи в бъдеще, а случилото се ще ви развесели.

В древния и така приятен град Неапол, може би най-приятния в цяла Италия, живял някога млад човек от знатно, благородно потекло, блестящ със своето богатство, на име Ричардо Минутоло; макар и да си имал много красива, мила и млада съпруга, той се влюбил в друга жена, превъзхождаща по своята хубост (това било всеобщо мнение) всички останали жени в Неапол; тя била безкрайно честна и почтена, наричала се Катела и била съпруга на друг, също така благороден младеж, на име Филипело Сигинолфо, когото обичала най-много от всичко на света. И така, Ричардо Минутоло обичал тая Катела и правел какво ли не, за да спечели нейната любов и благоразположение, но все не успявал да задоволи ни най-малко своите желания и почти изпаднал в отчаяние; било поради неумение, било поради слабост, той не можел да се освободи от това чувство и въпреки че не му се искало да умира, и от живота си не виждал полза. Живял си той, обзет от такива настроения, и един ден някакви дами — негови роднини, седнали да го увещават най-настоятелно да се откаже от тая любов, заради която само си губи времето, тъй като Катела не обичала друг освен Филипело, а освен това толкова го ревнувала, че се бояла дори от птичките, дето летят из въздуха — да не би да й го отнемат. Щом чул, че Катела е ревнива, Ричардо тозчас измислил как да постъпи, за да осъществи своето желание; почнал той да се преструва, че се е разочаровал от любовта си към Катела и поради това се е влюбил в друга благородна дама; започнал също така да показва, че от любов към тая дама устройва и турнирите, и двубоите, че по тая причина върши и всичко онова, което обикновено правел заради Катела.

Не минало много време и почти всички неаполитанци, пък и Катела, повярвали, че той е престанал да обича Катела и се е влюбил пламенно в другата дама; в това отношение Ричардо проявил такова постоянство и така успял да убеди всички, че самата Катела престанала да се държи хладно с него (а тя се отнасяла така заради любовта, която по-рано той изпитвал към нея) и при среща го поздравявала най-сърдечно като съсед, както правела и с всички останали.