Декамерон

И така, уважаеми дами, намериха се хора, дето, след като прочетоха тия новели, почнаха да тръбят, че съм имал преголяма слабост към вас, че не ми приличало да си доставям удоволствие, стремейки се да ви угаждам и да ви утешавам; други пък изприказваха още по-лоши неща, задето толкова ви хваля. Някои, преструвайки се уж на по-мъдри, настояват, че не подхождало на човек на моите години да се занимава с подобни работи, сиреч да беседва за жени или да се старае да им угоди. Мнозина, давайки си вид, че са твърде загрижени за моята слава, разправят, че съм щял да постъпя по-разумно, ако, вместо да си губя времето с вас и с подобни празни приказки, остана при музите на Парнас. Има и такива, които (подтиквани не толкова от разума си, колкото от желанието да ме засегнат) настояват, че най-добре щяло да бъде да не се увличам от такива глупости и да не гоня вятъра, а да помисля как да си изкарвам хляба. За да навредят на моя труд, трети пък се стремят да докажат, че нещата, за които ви разказвам, не са такива, както аз ги виждам.

Ето, почитаеми дами, на какви само стихии трябва да устоявам, какви зли и остри зъби ме преследват, хапят, ръфат и засягат надълбоко, докато аз правя каквото мога, за да ви бъда полезен. Бог ми е свидетел, че приемам и изслушвам всичко това, без да изпадам в униние, и въпреки че вам се полага да ме защитите, то и аз няма да пожаля силите си; вместо да отговоря, както би трябвало да постъпя, аз ще се помъча да отстраня всичко това от слуха си с един безобиден отговор, и ще го сторя незабавно.

Ще направя така, понеже, щом още сега, преди да съм прехвърлил дори една трета от моя труд, опия, дето се занимават с тия неща, станаха толкова много, аз предполагам, че преди да го довърша, тяхното число ще нарасне дотолкова, че не получат ли отпор още в началото, те ще успеят лесно да ме сломят; а вашите сили, колкото и да са големи, няма да бъдат в състояние да им се противопоставят. Но преди да отговоря на когото и да било, бих желал да разкажа в моя защита не цяла новела (за да не помисли някой, че искам да смесвам собствените си новели с разказите на представената от мен благородна дружина), а само откъс от нея, за да може по самите й недостатъци да отсъдите, че не спада към другите. Затова, обръщайки се към моите врагове, ще кажа следното:

— Много отдавна, в нашия град живял гражданин на име Филипо Балдучи; той не бил от знатно потекло, но бил заможен и добре възпитан; а освен това имал опит и познания, отговарящи на неговото положение; бил женен, обичал жена си и тя го обичала; живеели си те в мир и любов и най-голямата им грижа била как да си угаждат един на друг. Не щеш ли, случило се онова, що чака всички ни: добрата женица си отишла от тоя свят и не оставила на Филипо нищо от себе си освен едно момче на около две години, което била заченала от него.

След смъртта на жена си Филипо бил обзет от такава покруса, каквато наляга всекиго при загуба на най-скъпото му същество; поради това, като останал сам, без да има край себе си онази, за която най-много милеел, той решил да се откаже от светския живот и да се отдаде на служене Богу; същото решил и за невръстния си син. Речено-сторено: раздал той за прослава на Името Божие цялото си имане и побързал да се оттегли на връх Азинайо със сина си; двамата се настанали в една килия и се отдали на пост и молитва, преживявайки от милостиня; при това Филипо все гледал да не споменава пред момчето за каквото и да е светско дело, камо ли да го остави да види нещо от тоя род, за да не би да се откаже от служенето Богу; говорел му непрекъснато за славата на вечния живот, за Бога и за светиите, учел го само на молитви и на нищо друго; държал го така дълго време, не го пускал да излиза от килията и не му позволявал да види никого освен него.

Но почтеният човек трябвало да прескача от време на време до Флоренция, където получавал от приятелите на Бога необходимата помощ съобразно нуждите си, и отново се завръщал в килията си. Един ден — момчето прехвърляло вече осемнадесет години, а Филипо бил остарял — синът му го запитал къде отива. Филипо му обяснил. Тогава момъкът казал: „Татко, вие остаряхте вече, пък и лесно се изморявате. Защо не ме отведете някой път във Флоренция, за да ме запознаете с тия, дето са предани Богу и са ваши приятели; и понеже аз съм млад, поздрав и по-издръжлив от вас, ще мога после при нужда да прескачам до Флоренция по нашите работи, а вие да си седите тук“.

Почтеният човек се позамислил и решил, че сега мирските дела много трудно биха могли да привлекат вниманието на сина му — той бил вече голям и отдавна приучен да служи само на бога. „Право е момчето“ — рекъл си той и понеже се налагало да отиде в града, тръгнал и повел и сина си.