Трябвало да си стоя при музите на Парнас; съветът е добър, съгласен съм, но нито ние можем да седим непрекъснато до музите, нито пък те могат да бъдат постоянно с нас. И ако някому се случи да се раздели с тях и намери удоволствие в нещо друго, което прилича на тях, тоя човек не бива да бъде упреквай: и музите са жени, макар че жените не струват колкото музите; все пак на пръв поглед те приличат на тях, така че, ако не за друго, то поне заради това би трябвало да ми харесват. Да не говорим, че за жените съм съчинил хиляда стиха, а за музите — нито един. Вярно е, че те много ми помогнаха, показвайки ми как да съчиня тия хиляда стиха; може би са ми помогнали да напиша и настоящите новели, колкото и да са скромни и незначителни: те често ме спохождаха и оставаха край мен, вероятно в чест и услуга на приликата, която жените имат с тях; ето защо, пишейки тези новели, аз не напускам нито Парнас, нито музите, както може би мнозина си мислят.
А какво да река за ония, дето се тревожат толкова много за моята слава и ме съветват да се погрижа за хляба си? Да си кажа право, не знам; седна ли да размишлявам какво биха ми отговорили те, ако, подтикнат от нужда, отида да им поискам хляб, все ми се струва, че ще ми отвърнат така: „Върви да си търсиш хляба в басните!“ Но поетите са намирали повече хляб в басните си, отколкото мнозина богаташи — в своите съкровища; мнозина поети, занимавайки се със своите басни, са останали вечно живи, докато множество други, в стремежа си да имат повече хляб, отколкото им е било нужно, са загивали преждевременно. Какво повече бих могъл да кажа? Нека тези люде ме изгонят, като им поискам хляб; слава Богу, поне засега не съм изпаднал в нужда; ако се наложи, ще съумея да понеса и нищетата, и изобилието, както ме е учил апостолът; това си е моя работа и нека другите не се грижат за мен; сам ще се оправя.
А тия, дето тръбят, че каквото разказвам не било вярно, ще ми доставят най-голямо удоволствие, ако ми предложат истински, достоверни разкази; ако те противоречат на това, което аз пиша, сам ще призная, че тия люде имат право да ме упрекват, и ще се постарая да се поправя; но тъй като засега не виждам друго освен празнословия, ще ги оставя да си мислят каквото щат, а аз ще следвам собственото си мнение и ще говоря за тях същото, каквото говорят и те за мен.
И понеже смятам, че този път им отговорих достатъчно, аз заявявам, че въоръжен с Божията и вашата помощ, на които разчитам, о, прелестни дами, и с голямо търпение, ще продължа да вървя напред, гърбом към вятъра, а той нека си вее, защото не виждам какво друго може да ми се случи освен същото, каквото става със ситния прах, щом задуха силен вятър; тогава вятърът или изобщо не го повдига от земята, или ако го повдигне, го издига високо, често пъти над главите на людете, над короните на крале и императори, а понякога го настила и върху високите дворци или устремените към висините кули; рече ли да го смъкне оттам, няма да го свали по-ниско от мястото, откъдето е бил повдигнат. И ако някога съм бил готов да дам всичките си сили, за да ви зарадвам с нещо, то сега съм разположен за това повече от когато и да било, тъй като съм убеден, че никой не ще има основание да отрече, че както аз, така и всички останали, които ви обичат, сме постъпили според повелята на природата; много и големи сили са нужни, за да се противопостави човек на нейните закони; често пъти това е не само напразно, ами нанася голяма вреда на оня, който се опита да го стори. Признавам, че нямам такива сили, а и не искам да ги имам, за да ги употребявам за подобна цел; дори и да ги притежавах, бих предпочел да ги преотстъпя другиму, отколкото сам да си послужа с тях.
Затова нека моите хулители млъкнат най-после, щом не са в състояние да се възпламенят от нещо: нека си живеят замръзнали в своите удоволствия или по-скоро покварени въжделения, а мене да оставят да изкарам малкото дни, що са отброени на всекиго един от нас, както аз си искам. Но ние се отклонихме твърде много, о, прелестни дами; време е вече да се върнем там, откъдето тръгнахме, и да следваме установения ред.
Когато Филострато отворил очи и заповядал да събудят цялата дружина, слънцето било вече прогонило звездите от небосвода и влажната сянка на нощта от земята. Дамите и младежите отново отишли в прекрасната градина, тръгнали да се разхождат, а щом станало време за обед, седнали да се хранят на същото място, където вечеряли предната вечер. Докато слънцето стояло високо, те се прибрали да поспят, а после, съгласно установения ред, насядали край прекрасния водоскок и Филострато заповядал на Фиамета да разкаже една повела. Без да чака нова покана, тя започнала весело така.
НОВЕЛА I
Салернският принц Танкреди убива любовника на дъщеря си, след което й изпраща сърцето му в златна чаша; тя налива в чашата отровна вода, изпива я и умира.