Декамерон

Джакомино се прибрал у дома си, когато всичко било вече утихнало, но щом узнал за станалото, много се разтревожил; после разпитал най-подробно как стои работата и като разбрал, че девойката не била виновна в нищо, се поуспокоил; а за да предотврати подобни опити за в бъдеще, намислил да я омъжи колкото се може по-скоро. На следната утрин, щом близките и роднините и на едната, и на другата страна научили за станалото, знаейки какво голямо зло може да сполети и двамината младежи, дето били в затвора (в същото време и Джакомино от своя страна възнамерявал да направи необходимите за това постъпки), отишли при Джакомино и го замолили най-приятелски да постъпи не толкова според обидата, нанесена му от лекомислието на двамата млади хора, колкото според обичта и благоразположението, които предполагали, че изпитвал към тях самите, дето са дошли да го молят: при това те заявили и от свое име, и от името на младежите, че са готови да му дадат такова удовлетворение, каквото той пожелае. Джакомино, който бил врял и кипял в житейските работи, а освен това имал и блага душа, отвърнал: „Синьори, дори и да не живеех тук, а в родния си град, пак не бих могъл да постъпя иначе (не само в тоя случай, а при каквито и да било обстоятелства), освен да сторя каквото е вам угодно — толкова близки ви чувствувам всички; да изпълня вашата молба, ме задължава и обстоятелството, че с тая работа вие сами се оскърбихте, защото девойката не е нито от Кремона, нито от Павия, както може би мнозина мислят, ами е от Фаенца, въпреки че ни аз, ни оня, който ми я повери преди смъртта си, не успяхме да узнаем кои са нейните родители. Поради това, що се отнася до вашата молба, ще направя всичко, каквото вие пожелаете.“

Като разбрали, че момичето е от Фаенца, почтените люде доста се позачудили, но първо благодарили на Джакомипо за неговото великодушие, а после го помолили да им разкаже как девойката е попаднала при него и откъде знае, че тя е от Фаенца. Джакомино обяснил: „Имах си аз един другар и приятел на име Гуидото от Кремона; малко преди да умре, той ми разправи, че по времето, когато император Фридрих превзел вашия град, а хората му се отдали на грабеж, Гуидото и неколцина негови другари нахълтали в някаква къща; тя била пълна с какво ли не, по била изоставена от своите обитатели; намерили само това момиче, което тогава било на около две години; докато Гуидото се качвал по стълбата, момичето му викнало «татко», той се съжалил над това дете и го завел във Фано, където закарал и всичко, каквото намерил в къщата: там, преди да умре, той ми повери и девойката, и цялото си имущество, а после ми заръча, като порасне, да я омъжа и да й дам като зестра всичко, каквото ми е оставил. Но ето че тя стана мома за женене, а аз не успях да й намеря мъж, когото да харесам; иначе бих го сторил на драго сърце, преди да се случи нещо подобно на онова, което е станало снощи.“

Не щеш ли, между тия почетни люде се намирал и някой си Гуилиелмино да Медичина, който на времето участвувал заедно с Гуидото в тая работа и знаел много добре чия била разграбената къща; като забелязал, че между почтените люде бил и стопанинът на къщата, отишъл при него и му рекъл: „Бернабучо, чу ли какво разправи Джакомино?“ Бернабучо отвърнал: „Да, и доста се позамислих, понеже тъкмо в оная бъркотия загубих дъщеря си, а тогава тя беше на годините, които спомена Джакомино.“ Гуилиелмино продължил: „Тя ще да е била, сега си спомням, че на времето Гуидото казваше коя къща бил ограбил и аз се досетих, че е била твоята; затова я си припомни, нямаше ли дъщеря ти някакъв белег, по който би могъл да я познаеш? Ако провериш и го откриеш, ще се убедиш, че това е тя.“

Бернабучо помислил, помислил и се сетил, че над лявото си ухо тя би трябвало да има белег във вид на кръст, останал й от разрязването на някакъв оток, което станало малко преди поменатото събитие; поради това, след кратко колебание той отишъл при Джакомино и го помолил да го заведе у дома си, та да види момичето. Джакомино изпълнил молбата му на драго сърце и наредил да извикат девойката; щом я зърнал, на Бернабучо му се сторило, че вижда майка й, която била все още красива жена; но той не се задоволил с това, ами се обърнал към Джакомино с молба да му разреши да повдигне косата на девойката над лявото й ухо. Джакомино се съгласил.

Бернабучо пристъпил към девойката, повдигнал с дясната си ръка нейната коса и забелязал белега; щом се убедил, че това наистина е неговата дъщеря, той се разплакал от радост и се хвърлил да я прегръща, въпреки че тя се дърпала; после се обърнал към Джакомино и му рекъл: „Братко мой, това е дъщеря ми: Гуидото на времето е ограбил моя дом. а жена ми, нейната майка, нали била много изплашена, я забравила тогава в бъркотията; ние и до ден-днешен си мислехме, че тя е изгоряла в къщата, която запалиха същия ден.“