Декамерон

Докато ги държали така, в очакване на определения час, и разгласявали навсякъде за стореното от тях провинение, слухът за станалото стигнал и до Руджери дел’Ория — човек, известен с безумната си смелост, който по онова време бил адмирал на кралския флот; той се запътил към площада, за да види кои са тия двама души; първо погледнал девойката и се изказал с най-ласкави слова за нейната красота; после се обърнал към младежа, лесно успял да го помило, доближил се до него и го запитал не се ли киша Джани от Прочида; Джани повдигнал глава, познал адмирала и отвърнал: „Господарю, аз наистина съм този, за когото питате, по скоро няма да ме има на тоя спят.“ Тогава адмиралът го запитал коя е причината за всичко това. Джани отвърнал: „Любовта и гневът на краля.“

Адмиралът го накарал да му разкаже всичко с най-големи подробности и след като го изслушал, се наканил да си тръгне, но Джани се обърнал към него със следните слова: „Господарю, ако е възможно, помолете тоя, дето е заповядал да ме вържат тук, да ми окаже една последна милост.“ Руджери попитал каква, а Джани пояснил: „Виждам, че ще умра, и то скоро; аз съм вързан гърбом към това момиче, което обичам най-много от всичко на тоя свят; и тя ме обича, но и тя е вързана с гръб към мен; аз моля да ни обърнат лице в лице, за да мога, умирайки, да я гледам и да напусна тоя свят утешен и спокоен.“ Руджери се усмихнал и отвърнал: „Ще го сторя на драго сърце: толкова ще има да я гледаш, че чак ще ти омръзне.“ После се отдръпнал настрани и заповядал на тия, на които било наредено да приведат в изпълнение присъдата, докато не последва нова заповед от краля, да не правят нищо повече от онова, което били вече свършили; след това се запътил незабавно при краля; въпреки че Федериго бил все още разгневен, адмиралът решил да му каже своето мнение по тая работа и го запитал: „Господарю, с какво са те обидили двамината млади хора, които ти си заповядал да изгорят на площада?“ Кралят му обяснил.

Тогава Руджери казал: „Извършеното от тях провинение заслужава да бъде наказано, но не от теб; вярно е, че престъпленията трябва да бъдат наказвани, но благодеянията заслужават и награда освен милост и състрадание. Знаеш ли кои са тия, дето си наредил да бъдат изгорени?“ Кралят отвърнал, че не знае. Руджери обяснил: „Аз пък искам да научиш кои са, та да поразмислиш дали постъпваш разумно, подчинявайки се на пристъпите на твоя гняв. Младежът е син на Ландолфо от Прочида, роден брат на месер Джани от Прочида, благодарение на когото ти стана крал и властелин на тоя остров; девойката пък е дъщеря на Марино Болгаро, благодарение на когото ти си все още господар на Иския. Освен това и двамата млади отдавна се обичат; те са сторили тоя грях (ако изобщо можем да наричаме грях това, което младите вършат от любов), подтиквани от любов, а не от желанието да нанесат обида на твоето величество. Защо тогава искаш смъртта на тия млади хора, които ти би трябвало да удостоиш с височайшето си благоволение и с най-скъпи дарове?“

Като чул тия думи и се убедил, че Руджери му говори самата истина, кралят не само решил да не извършва още по-голяма грешка, ами се разкаял и за онова, което бил сторил; поради това веднага заповядал да развържат от кола двамата млади и да ги доведат при него. Така и направили.

След като се осведомил най-подробно за техните работи, той намислил да ги възнагради за нанесената им обида с почести и дарове; наредил да ги облекат в най-скъпи дрехи и знаейки, че и двамата са съгласни, оженил Джани за девойката, поднесъл им най-скъпи дарове и те се прибрали у дома си от доволни по-доволни; там били посрещнати най-весело и тържествено и доживели до дълбока старост в радост и доволство.

НОВЕЛА VII

Тсодоро се влюбва във Виоланта, дъщеря на господаря му месер Америго; тя забременява от него, а той бива осъден на смърт чрез обесване; докато го водят към бесилото и го бият с бич, баща му го познава, Теодоро бива освободен и се оженва за Виоланта.

Дамите до една чакали със затаен дъх да чуят дали ще бъдат изгорени, или не двамата влюбени: щом узнали, че те успели да се спасят, дамите благодарили на Бога и се зарадвали, а кралицата, след като изслушала новелата, възложила на Лаурета да продължи; Лаурета започнала весело така: